Форумът бе пълен с граждани и войници, дошли да отдадат последна почит на Цезар. Богати и бедни бяха принудени да се смесят и непрекъснато се чуваха раздразнени и гневни викове, а множеството продължаваше да приижда от околните улици. Някаква жена изплака, че е изгубила детето си, и Марк Антоний въздъхна. Искаше му се Юлий да беше тук, да стои до него и просто да гледа как Рим се тълпи около тялото на бога.
Нямаше достатъчно място за всички желаещи да го видят. Слънцето удряше като чук голите глави на събралите се, които се блъскаха, за да си намерят по-удобно място. Жегата се засилваше неотклонно още от изгрев-слънце, когато Цезар бе изложен и четирийсет центуриони от Десети легион бяха заели позиции около него. Тялото почиваше върху златна носилка, превърнала се във фокус и център на света в този ден.
Марк Антоний с усилие вдигна глава. Не беше спал две нощи и се потеше обилно. Жаждата вече го измъчваше, но не смееше да пие, за да не бъде принуден да напусне форума, за да изпразни мехура си. Щеше да отпие глътка вино, преди да говори пред множеството; един роб вече стоеше до него с чаша и кърпа. Марк Антоний беше готов и знаеше, че няма да се провали. Не поглеждаше лицето на приятеля си. Вече се бе взирал твърде дълго в трупа, докато го миеха, а учените доктори брояха раните и ги рисуваха с въглен и мастило за Сената. Онова нещо на носилката вече беше просто празна надупчена обвивка, а не човекът, който караше сенаторите да треперят от страх и пред когото подгъваха колене царе и фараони. Леко олюлявайки се от изтощение, Марк Антоний стисна свитъците и пергаментът изпука и се нацепи в ръката му. Знаеше, че би трябвало да поспи поне малко. Не биваше да си позволява да припадне пред всички или да покаже дори мъничко от мъката и яростта, които заплашваха да го съсипят.
Не виждаше Освободителите, но знаеше, че всички те са тук. Двайсет и трима бяха забили ножовете си в приятеля му, мнозина след като животът бе напуснал тялото, сякаш участваха в някакъв ритуал. Очите на Марк Антоний станаха студени и гърбът му се изпъна при мисълта за тях. Часове наред се упрекваше, че не е бил там, че не се е досетил какво предстои, но сега всичко това нямаше значение. Не можеше да промени миналото. Искаше му се да изреве срещу убийците, да свика войниците си и да ги разкъса на парчета, а бе принуден да се усмихва и да се държи с тях като с първенци на града. Само при мисълта за това устата му се изпълваше с горчилка. Щяха да гледат, да чакат дните на погребалните церемонии да отминат и гражданите да се успокоят в мъката си, след което щяха да се наслаждават на новите си постове, спечелени от ножовете им. Марк Антоний стисна зъби. Беше носил маска от първия миг, когато чу слуховете. Цезар бе мъртъв и джафкащите псета седяха в Сената. Едно от най-трудните неща в живота му бе да крие отвращението си. Но въпреки това си струваше да предложи гласуването на амнистия. С тази проста постъпка бе извадил зъбите им и не беше трудно да осигури подкрепата на малцината си останали приятели за правото да произнесе погребалната реч. Освободителите бяха посрещнали идеята с подигравателни усмивки, сигурни в победата и новото си положение.
- Кърпа и чаша - рязко заповяда той.
Робът побърза да избърше потта от лицето на господаря си, а Марк Антоний взе чашата и отпи, за да прочисти гърлото си. Време беше да говори на Рим. Изправи се, за да може робът да оправи гънките на тогата му. Едното му рамо беше голо и той усещаше как потта изстива на подмишницата му. Излезе от сянката и мина пред редицата центуриони, като гледаха сурово тълпата. След още четири стъпки се озова за последен път на платформата с Юлий.
Тълпата видя консула и всички се смълчаха. Никой не искаше да пропусне нито дума и внезапната тишина беше почти изнервяща. Марк Антоний погледна величествените сгради и храмове около форума. От всеки прозорец надничаха чернокоси глави и той се запита отново къде ли са Брут и Касий. За нищо на света нямаше да пропуснат момента на своя триумф, това бе сигурно. Пое дълбоко дъх и се обърна гръмко към множеството.
- Граждани на Рим! Аз съм просто човек, консул на нашия град. Но въпреки това не говоря с гласа на един, когато става дума за Цезар. Говоря от името на всеки гражданин. Говоря от името на всичките си сънародници. Сенатът постанови почести за Цезар и когато казвам всичките му имена, ще чувате не моя глас, а вашия собствен.