Мъжът, който ги гледаше отвисоко, беше млад и силен. Изобщо не му личеше, че е участвал в сражение през деня. Светоний вдигна глава под любопитния му поглед, извърна се, изхрачи кръв върху дървения под и каза:
- Значи сега ще станеш император, така ли, Цезар? Чудно ми е какво ли ще каже Марк Антоний по въпроса. Усмихна се горчиво, показвайки окървавените си зъби. Или той също ще стане жертва на амбициите ти?
Октавиан наклони глава и го погледна озадачено.
- Аз съм защитник на римския народ, сенаторе. В мое лице не виждаш император. Виждаш Цезар и отмъщението, което сам навлече на главата си.
Светоний се разсмя хрипливо и устните му се разкървавиха отново, когато коричките се нацепиха.
- Виждал съм Цезари да лъжат и преди рече той. Ти никога не си разбирал крехкото нещо, наречено република. Ти си просто човекът със запалената факла, Октавиане, посягащ към свитъците на no-велики от теб. Виждаш само топлината и светлината и няма да разбереш какво си изгорил, докато от него не остане нищо.
Октавиан се усмихна и очите му блеснаха.
- И въпреки това ще съм жив, за да го видя - тихо рече той. - За разлика от теб.
Даде знак и войникът зад Светоний се наведе. Светоний се опита да се дръпне, но ръцете му бяха вързани и не успя да се измъкне от острието, коего преряза гърлото му. Звукът, който издаде, беше ужасен; той зяпна Октавиан с ненавист и изумление. Октавиан го гледаше, докато не падна по очи, и откъсна поглед от него едва когато Гай Требоний извика задавено.
- Ще молиш ли за милост? - попита го Октавиан. Ще призоваваш ли боговете? Ти не си вдигнал нож на мартенските иди. Може би бих могъл да простя на такъв като теб.
- Да! Моля за милост! извика Требоний ужасено. Не бях там на мартенските иди. Помилвай ме. Можеш да го направиш.
Октавиан поклати глава почти със съжаление и каза:
- Ти беше част от това. Сражаваше се на страната на враговете ми. А аз открих, че не съм милостив.
Отново кимна на палача и Гай Требоний нададе измъчен вой, който премина в гъргорене, когато гърлото му беше прерязано.
Воня на урина и изпуснати черва изпълни стаята.
Останалите двама Лигарий и Галба не молиха за живота си. Гледаха Октавиан с ужас, примесен с възхищение, но не продумаха и се приготвиха да умрат.
- Нищо ли няма да кажете? попита ги Октавиан. Вие сте почти последните от онези храбреци, онези Освободители. които убиха Бащата на Рим. Нищо ли нямате да ми кажете?
Галба погледна Лигарий, сви рамене и произнесе едно последно проклятие, преди да коленичи с изправен гръб и да зачака ножа. Октавиан гневно направи знак и ножът преряза още две гърла.
Октавиан пое дълбоко дъх. Беше уморен, но доволен. Знаеше, че ще спи добре и че ще е на крака преди зазоряване. Оставаше само Брут. Само още един ден.
Слънцето изгря. Небето беше ясно. Брут не беше мигнал през нощта, продължила сякаш цяла вечност. Обзет от вътрешен покой, сега гледаше утрото и се чувстваше някак освежен, сякаш дългите часове бяха всъщност години, прекарани в сън. Грижливо свали нагръдника си, като развърза ремъците и остави бронята да падне на земята, за да може хладният въздух да погали кожата му. Потръпна е наслада от усещането, че е жив. Всеки следващ дъх бе по-сладък от предишния.
Легатите дойдоха веднага щом стана достатъчно светло. Той знаеше какво ще кажат още преди да отворят уста. Не можеха да го погледнат в очите, макар че той им се усмихна и им каза, че са направили всичко по силите си и че в никакъв случай не са го разочаровали.
- Няма къде да отидем промърмори един от тях. Хората искат да се предадат, преди да са ни изклали.
Брут кимна и изтегли меча си. Откри, че му е трудно да диша. Легатите впериха погледи в него, докато проверяваше острието, а когато вдигна очи, Брут се разсмя на мъката им.
- Живях дълго - каза той. И имам приятели, които искам да видя отново. За мен това е просто поредната стъпка.
Опря върха на меча в гърдите си и хвана здраво дръжката с две ръце. Пое за последен път дъх и политна напред, така че острието мина между ребрата му и прониза сърцето. Мъжете около него трепнаха, когато върхът щръкна от гърба му и животът напусна Брут като въздишка.
Войниците на Марк Антоний тръгнаха нагоре по склона и легатите се приготвиха да се предадат официално. Двама от тях заслизаха към изкачващите се. Вестта да не се оказва съпротива и че Брут е умрял от собствената си ръка се бе разпространила бързо.