Марк Антоний дойде с центурия войници. Легатите положиха мечовете си на земята и коленичиха, но той се загледа покрай тях към мъртвия Брут. Наведе се, разкопча брошката на наметалото си и покри с него бездиханното тяло.
Носете го внимателно каза на коленичилите легати. Той бе син на Рим, въпреки всичките си недостатъци.
Те понесоха тялото надолу, където чакаше Октавиан. Новината, че няма да се налага да се бият, се беше разпространила сред войниците като летен пожар и настроението бе печално, докато гледаха как носят покритата в червено фигура към равнината на Филипи.
Октавиан отиде при легатите, докато полагаха тялото на земята. Бяха извадили меча и Октавиан погледна лицето, което дори в смъртта изглеждаше силно.
- Ти беше негов приятел каза тихо той. Той те обичаше повече от всички други.
Когато вдигна глава, очите му бяха зачервени от плач. Aгрипа и Меценат стояха до него.
- Ето че дойде краят с известна почуда рече Агрипа.
- Не е никакъв край отвърна Октавиан, докато бършеше очите си. А началото. - И преди приятелите му да успеят да кажа! нещо, направи знак на един от хората на Марк Антоний.
- Отрежете му главата. Гласът му отново бе станал твърд. - Сложете я при главите на Касий и другите Освободители, които паднаха тук. Ще ги пратя в Рим, за да бъдат хвърлени в краката на статуята на Юлий Цезар. Искам хората да знаят, че спазвам обещанията си.
Гледаше как легатите отсичат главата на Брут и я прибират в торба, за да бъде пратена у дома. Беше се надявал, че ще изпита радост, когато и последният от убийците падне и наистина имаше радост, изпълваше го целия.
Марк Антоний се чувстваше стар и уморен. Предстояха триумфи и той знаеше, че би трябвало да изпитва удовлетворение. Беше видял обаче телата на последните Освободители, оставени да се разлагат във Филипи. Вонята на смърт сякаш се беше просмукала в тялото и дрехите му и не можеше да се отърве от нея. Гарваните вече се събираха и кацаха върху лицата на хора, които само преди дни бяха вървели и се бяха смели, пълни с живог.
Не можеше да обясни обхваналата го тъга. Погледна кьм изгряващото слънце и си помисли за египетската царица, която отг леждаше сина на Цезар. Запита се дали момчето ще прилича на стария му приятел и дали няма да покаже нещо от величието, наследено с кръвта.
Може би през пролетта щеше да остави Лепид да се грижи за делата му в Рим за известно време. След умиротворяването на града можеше да посети Клеопатра и да види Нил и момчето, което един ден щеше да притежава целия свят. Почувства как умората му изчезва. Филипи щеше да остане за години напред място на смърт, но той щеше да е жив и знаеше, че доброто червено вино и още по-червено месо ще му помогнат да възстанови силите си. Осъзна, че е последният генерал от своето поколение. И определено беше заслужил мира, който предстоеше.
ЕПИЛОГ
Марк Антоний стоеше на пристанището на Tape. Бризът подухваше откъм водата и гой изглеждаше страхотно в излъсканата си броня. Едва не се разсмя на нервността си, докато гледаше към устието на реката заедно със стотиците първенци на римския град. Никой от тях не беше предвидил, че египетската царица ще дойде лично, но огромният й кораб беше забелязан още преди дни.
Той впери поглед в гигантския кораб, който бавно приближаваше пристанището. Описанието му определено не беше преувеличено. Греблата блестяха ослепително на слънцето, тъй като бяха обковани със сребро. Пурпурните платна, които улавяха вятъра и намаляваха тежкия труд на робите на долна- та палуба, трептяха. Марк Антоний се усмихна. Възможно бе всичко това да е представление пъстроцветно великолепие, в сравнение с коего римското пристанище изглеждаше сиво и невзрачно.
Следеше е наслаждение спектакъла. Корабът приближи кея, разнесоха се команди на непознат език, греблата бяха прибрани и екипажът хвърли от носа и кърмата въжета на чакащите пристанищни работници. Марк Антоний се вгледа в жената на палубата беше се излегнала под балдахин насред море разноцветни възглавници. Дъхът му секна, когато се изправи с пъргавината на танцьорка. Погледът й се плъзна по очакващото я множество и се сиря върху него. Определено не беше случайно. че се беше облякла като Афродита, с оголени рамене. Бледорозовата тъкан се съчетаваше възхитително със загорялата й кожа и Марк Антоний си спомни за гръцкия й произход, който личеше в черните къдрици, прибрани с помощта на мънички златни миди. За момент завидя на Юлий.