Обърна се леко на трибуната, за да погледне тялото на приятеля си. На форума цареше пълна тишина и никой не смееше да я наруши. Раните на Цезар бяха скрити от бялата тога и туниката. В тялото вече нямаше кръв и то бе станало бледо и вкоча- нено през дните на подготовка на погребението. Единствено в зелените листа на лавровия венец имаше останал живот.
- Той бе Гай Юлий Цезар, син на Гай Юлий и Аврелия, потомък на Юлиите и на Еней Троянски, син на Венера. Той беше консул и водач на Рим. Баща на отечеството. Старият месец квинтилий беше преименуван в негова чест. И най-вече той получи правото на божествени почести. Тези имена и титли показват как почитаме Цезар. Нашият августейши Сенат постанови, че тялото му следва да бъде недосегаемо под страх от смъртно наказание. Че всеки с него ще има същия имунитет. По законите на Рим тялото на Цезар е неприкосновено. Той не бива да бъде докосван. По силата на нашите закони храмът на плътта му не може да бъде осквернен.
Замълча за момент, заслушан в гневното мърморене, което премина през огромната тълпа.
- Той не изкопчи тези титли със сила от ръцете на Сената, от вашите ръце. Дори не ги поиска, а те му бяха дадени в знак на благодарност за всичко, което направи за Рим. Днес вие го почитате отново с присъствието си. Вие сте свидетели на римската чест.
Един от центурионите под него се размърда неспокойно и Марк Антоний погледна надолу, после отново вдигна очи към многохилядната тълпа. В очите на хората се четеше гняв и срам и Марк Антоний кимна на себе си, пое дълбоко дъх и продължи:
- Според нашите закони, според нашата римска чест, ние се заклехме да защитаваме с всички сили Цезар и личността му. Заклехме се онези, които не го защитят, да бъдат завинаги прокълнати.
Тълпата зашумя, когато разбра думите му, и Марк Антоний се принуди да заговори още по-гръмогласно.
- О, Юпитер и всички богове, простете провала ни! Смилете се. Простете на всички нас, че нарушихме клетвата си.
Дръпна се от трибуната и застана над тялото. Хвърли поглед към сградата на Сената. Стъпалата бяха пълни с мъже с бели тоги. Гледаха го. Никой не можеше да наблюдава по-добре погребалната реч и Марк Антоний се запита дали онези там се наслаждават толкова на местата си, колкото са очаквали. Мнозина от тълпата гледаха към сенаторите с открита вражда.
- Цезар обичаше Рим. И Рим обичаше любимия си син, но не го спаси. Няма да има мъст за смъртта му въпреки всички закони и празни обещания, които така и не спряха ножовете. Законът е само желание на хората, записано и облечено във власт, каквато само по себе си не притежава.
Замълча, за да могат да осмислят думите му, и бе награден вълнение в тълпата. Сърцата им забиха по-бързо, кръвта нахлу в крайниците им. Беше ги накарал да очакват с нетърпение следващите му думи. Друг центурион го погледна предупредително, опитваше се да привлече вниманието му. Марк Антоний го пренебрегна.
- Във ваше име нашият августейши Сенат даде амнистия на онези, които наричат себе си „Освободители“. Във ваше име беше гласуван закон. Той също е свещен и не може да бъде нарушаван.
Тълпата изръмжа и Марк Антоний се поколеба. Беше уязвим, също като войниците около подиума. Ако натовареше тълпата прекалено много с гняв и чувство за вина, тя щеше да го погълне. Движеше се по ръба на острието. Беше виждал на какво са способни изпадналите в ярост жители на града. Отново погледна към сенаторите и видя, че броят им се е стопил - и този път бяха усетили накъде духа вятърът. Усмихна се уморено и събра сили. Знаеше какво би поискал от него Юлий. Беше го разбрал в мига, когато видя Касий и съзаклятниците му да влизат в залата, вдигнали високо ръце, за да покажат кръвта на тирана. Трябваше да накара римския народ да разбере какво са направили.
Марк Антоний се наведе към редицата центуриони в лъснати брони и тихо каза на най-близкия:
- Ти. Качи се горе. Застани до мен.
Центурионът бе съвършен образец за поста си, с блестяща на слънцето броня и късо подстригани пера на шлема, точно по устав. Несъмнено беше ветеран и реагира крайно неохотно. Всички инстинкти му казваха да не откъсва поглед от тълпата, която ги притискаше от всички страни.
- Консуле, мястото ми е тук... - започна той.
Марк Антоний се наведе още малко и заговори тихо и гневно.
- Както сам каза, аз съм консул на Рим. Нима републиката е толкова хилаво нещо, че дори един римски офицер отказва да изпълнява заповеди?