После Гай Касий Лонгин наръгал Бащата на отечеството, като проврял тънките си ръце между останалите убийци. - Марк Антоний изсумтя, заби ножа във восъка през дрехата и го извади. - Кръвта бликнала, напоила тогата на Цезар, но той продължавал да се съпротивлява! Той бе римски воин и духът му останал силен, макар че те продължавали да удрят и удрят! - Подчерта думите си с удари, от които тогата стана на парцали.
Накрая спря. Дишаше тежко и клатеше глава.
- И тогава Цезар видял шанс да се спаси.
Гласът му бе паднал и тълпата се люшна още,по-напред, напълно подивяла, но жадно ловяща всяка дума. Марк Антоний погледна множеството, но очите му виждаха друг ден, друга сцена. Беше изслушал всички подробности от десетина източници и за него тя бе толкова истинска, сякаш беше присъствал лично.
- Видял Марк Брут да излиза на сцената на театъра. Мъжът, с който се сражавал рамо до рамо през половината си живот. Мъжът, който веднъж го предал и застанал на страната на враг на Рим. Мъжът, на когото Юлий Цезар прости, когато всеки друг би го убил на място и би хвърлил тялото му на кучетата. Цезар видял най-големия си приятел и за момент, насред всички удари и викове, сигурно си помислил, че е спасен. Сигурно решил, че ще оцелее.
Очите му се напълниха със сълзи. Марк Антоний ги избърса с ръкав; усещаше умората като огромна тежест върху раменете си. Беше почти приключил.
- Видял, че Брут държи нож като всички останали. Това разбило сърцето му и силите най-сетне го напуснали.
Центурион Опий стоеше като зашеметен, едва успяваше да придържа восъчната фигура. Трепна, когато Марк Антоний се пресегна, наметна края на тогата върху главата на манекена и прикри лицето му.
- Цезар не искал да ги гледа след това. Седял, докато Брут приближавал и всички продължавали да пробождат плътта му.
Задържа ножа над сърцето. Мнозина в тълпата, мъже и жени наравно, плачеха и очакваха в агония последния удар. Стоновете вече бяха преминали в изпълнени с болка ридания.
- Може би не е почувствал последния удар. Не знаем.
Марк Антоний беше силен мъж и заби ножа до дръжката в гърдите на манекена. Остави оръжието да стърчи, за да го видят всички.
- Остави го. Опий - каза той, като дишаше тежко. - Видяха всичко, което исках да видят.
Всички очи проследиха обезобразения манекен, докато центурионът го полагаше на платформата. Обикновените хора не посещаваха театри като благородниците. Това, на което бяха станали свидетели, бе най-разтърсващото представление през живота им. Над форума се понесе дълга, изпълнена с болка въздишка.
Марк Антоний разбираше техните мудно влачещи се мисли. Беше развълнувал и яхнал тълпата, но я бе преценил добре. Щяха да си тръгнат оттук опечалени и разговарящи тихо помежду си. Нямаше да забравят приятеля му. А Освободителите бяха осъдени на презрение до края на живота си.
- Само като си помисли човек - с по-спокоен тон рече той. - Цезар е спасил живота на мнозина от онези, които са били там, в театъра на Помпей, на мартенските иди. Мнозина от тях дължат богатствата и постовете си на него. И въпреки това те се обърнаха срещу него. Той стана първи в Рим, първи в целия свят, но това не го спаси.
Вдигна рязко глава, когато от тълпата се разнесе вик:
- Нима те заслужават да живеят?!
Марк Антоний отвори уста да отговори, но се надигнаха още десетки гласове, отправящи гневни проклятия към убийците на Цезар. Той вдигна ръце да успокои множеството, но първият възглас бе подействал като искра върху сухо сено и възгласите се разпростираха и усилваха и скоро стотици сочеха с пръст към сградата на Сената и крещяха яростно.
- Приятели, римляни, сънародници! изрева Марк Антоний, но дори неговият мощен глас потъна в глъчката. Онези отзад започнаха да напират напред и центурионите едва удържаха напора на тълпата.
- Това е - изръмжа един центурион и блъсна напред с цялата си сила, за да си освободи пространство да извади гладиуса си.
- Време е да се махаме. При мен, момчета. Заобиколете консула и запазете спокойствие.
Тълпата обаче не напираше към консулския подиум. Хората се понесоха към Сената и опустелите вече стъпала.
- Чакайте! Ще ме послушат. Оставете ме да говоря! - извика Марк Антоний и изблъска центуриона, който се опитваше да го свали от подиума.
Хвърлен от задните редици камък полетя във въздуха и остави вдлъбнатина в един украсен нагръдник. Тълпата къртеше настилката на форума. Улученият центурион лежеше по гръб и се мъчеше да си поеме дъх, докато другарите му срязваха кожените връзки на бронята му.