- Вече е късно за това, консуле - рязко рече Опий. - Надявам се да си постигнал онова, което искаш. А сега се размърдай, ако обичаш. Или искаш да убият всички ни?
Във въздуха полетяха още камъни. Марк Антоний виждаше как тълпата се движи на отделни потоци. На форума имаше хиляди разгневени хора и мнозина от по-слабите щяха да бъдат стъпкани до смърт, преди гневът да се уталожи. Той изруга под нос.
-Взе ми думата от устата, консуле - мрачно рече Опий. - Но стореното - сторено.
- Не мога да оставя тялото отчаяно рече Марк Антоний.
Сниши се, когато поредният камък профуча покрай него.
Хаосът бързо се разрастваше. Нямаше начин да удържат тълпата. Внезапно го обхвана страх, че ще бъдат пометени.
- Добре тогава. Измъкнете ме оттук.
Подуши пушек и потръпна. Единствено боговете знаеха какво беше отприщил, но той си спомни бунтовете от предишните години и появилите се в ума му картини бяха грозни. Докато се отдалечаваше, защитаван от войниците, погледна назад към тялото на Юлий, изоставено и само. По платформата се катереха мъже с ножове и камъни.
Горчивата миризма на мокра пепел изпълваше въздуха над Рим. Марк Антоний чакаше във външната зала на Дома на девиците зад храма на Веста. Макар да бе с чиста тога, имаше чувството, че долавя в тъканта миризмата на горяло дърво, която витаеше около него като мъгла. Въздухът в града беше просмукан с нея и бележеше всеки и всичко.
Изгубил гърпение, той стана от мраморната пейка и закрачи напред-назад. Две храмови жени го наблюдаваха безучастно, толкова сигурни в положението си, че не показваха абсолютно никакво напрежение дори в присъствието на римски консул. Девиците бяха неприкосновени и посегателството срещу тях се наказваше със смърт. Те посвещаваха живота си на богослужение, макар отдавна да се носеха слухове, че по време на фестивала в чест на Bona Dea[6] използвали любовни опиати и си играели с мъже, преди да ги убият. Марк Антоний ги изгледа кръвнишки, но те само се усмихнаха и заговориха тихо помежду си, без да обръщат внимание на влиятелния държавник.
Върховнага жрица на Веста бе преценила търпението му изключително вещо и се появи в последния момент. Марк Антоний беше на път да си тръгне, да извика войници или да направи нещо друго, което да му позволи да действа, вместо да играе ролята на смирен молител. Беше седнал отново, взираше се в нищото и си спомняше ужасите от предишния ден и нощта.
Жената, която се приближи, му беше непозната. Марк Антоний стана и се поклони съвсем леко, като се помъчи да овладее раздразнението си. Тя беше висока и носеше гръцка дреха, оставяща краката и едното й рамо голи. Косата й бе блестяща тъмночервена маса, която се виеше около шията. Погледът на Марк Антоний се плъзна по къдриците и спря на нещо, приличащо на малко петънце кръв върху белия плат. Потръпна и се запита в какъв ли ужасен ритуал е участвала тя, докато той е чакал.
На форума още имаше трупове и гневът му кипеше, но той се нуждаеше от благосклонността на жрицата. Насили се да се усмихне, когато тя заговори.
- Консуле, това е рядко удоволствие. Аз съм Квинтина Фабия. Чух, че хората ти работят здравата, за да въдворят ред по улиците. Какъв ужас само.
Гласът й бе тих и културен и Марк Антоний преразгледа пър- воначалната си преценка. И преди това знаеше, че жената е от Фабиите, благородна фамилия, кояго по всяко време можеше да разчита на подкрепата на десетки сенатори. Квинтина беше свикнала с властта и авторитета и гневът постепенно го напусна.
- Надявам се тук да не сте имали проблеми - отбеляза той.
- Имаме стража и други начини да се защитим, консуле. Дори вилнеещите размирници са достатъчно благоразумни да не безпокоят този храм. Кой мъж би рискувал да си навлече проклятието на богинята дева и мъжеството му да остане увиснало и безполезно до края на живота му?
Тя се усмихна, но Марк Антоний продължаваше да долавя миризмата на мокра пепел и не беше в настроение за духовити приказки. Достатъчно дразнещо бе, че беше принуден да дойде лично, когато имаше толкова много други неща за вършене. Пратениците му обаче биваха отпращани без никакви обяснения.
- Дойдох да изпълня завещанието на Цезар. Доколкото знам, то е депозирано тук. Ако ми го донесете, ще мога да продължа работата си. Слънцето е на път да залезе, а всяка следваща нощ е по-зле от предишната.
Квинтина поклати глава и между тъмнокафявите й очи се появи деликатна бръчка.
- Консуле, бих направила всичко в моята власт да ти помогна, но не и това. Последната воля на мъжете е моя работа. Не мога да я предавам на друг.