Агрипа слезе от коня си, застана зад Октавиан и сложи ръка върху дръжката на гладиуса си. Беше уморен също като приятеля си и надушваше миризмата на гопла храна, лъхаща от кухнята на таверната.
- Викай тогава. Да видим какво ще стане.
Собственикът бавно вдигна очи към едрия центурион и се предаде.
- Добре де, не е нужно да се стига до това. Само че не мога да притеснявам трибуна. Трябва ми някакъв повод.
Октавиан го пусна и прибра ножа си. Свали от пръста си златен пръстен. Прободе го болка. Беше му даден лично от Цезар и на него имаше печат на Юлиите.
- Покажи му това. Ще ме приеме.
Собственикът погледна пръстена, като разтриваше врата си там, където се бе намирал ножът. Погледна гневния млад мъж пред себе си, реши, че е по-добре да си държи езика зад зъбите, и изчезна в сумрака.
Чакаха дълго, изтощени от глад и жажда. Носачите оставиха товарите си и насядаха в каруцата или върху по-здравите сандъци, скръстиха ръце и започнаха да си приказват. Нямаха нищо против да стоят на едно място и да безделничат, щом това означаваше повече пари накрая.
Улицата стана по-оживена, животът в Брундизиум продължаваше на пълни обороти. Двама вестоносци, получили възнаграждение от Меценат, дойдоха и съобщиха за приятел с праз- на къща в богатата източна част на града.
- Влизам - не издържа Октавиан. - Ако не за друго, поне да си взема пръстена. Богове, никога не съм си помислял, че ще е толкова трудно просто да говориш с някой високопоставен.
Агрипа и Меценат се спогледаха. В известен смисъл двамата имаха повече опит със света от приятеля си. Бащата на Агрипа го беше водил в домовете на мнозина влиятелни мъже и го беше научил как да дава подкупи и да се оправя с персонала. Меценат беше неговата противоположност - човек, който наема подобни хора в именията си.
- Идвам с теб каза Агрипа и разкърши врат и рамене. - Меценат може да остане да наглежда конете.
Всъщност нито Агрипа, нито Октавиан искаха Меценат да се озовава около римски трибун. Човек с подобно положение можеше да нареди да го убият дори заради най-малкото оскърбление на достойнството му. Меценат сви рамене и двамата влязоха, като присвиха очи в полумрака.
Собственикът стоеше зад тезгяха. Не им каза нито дума и едва сдържаше подигравателната си усмивка. Октавиан понечи да тръгне към него, но Агрипа докосна рамото му и кимна към една маса в дъното на помещението, далеч от прахта и жегата, влизащи през вратата.
Там седяха двама мъже с тъмносини, почти черни тоги. Ядяха студено месо и варени зеленчуци от голям поднос, опрели лакти на масата, и разговаряха оживено. Двама легионери с брони стояха с лице към помещението, достатъчно отдалечени от масата, за да дадат на мъжете ако не друго, то поне илюзията, че разговорът се води на четири очи.
Окгавиан се обнадежди, когато видя, че двамата са облечени в траурни цветове. Щом показваха, че са опечалени от смъртта на Цезар, може би можеше да им се довери. Те обаче не му бяха върнали пръстена, така че Октавиан пристъпи предпазливо към масата.
Единият от мъжете беше прехвърлил през облегалката на стола си наметало на трибун. Изглеждаше в добра форма и загорял, главата му бе почти плешива, ако не се броеше ивицата бяла коса покрай ушите. Не носеше броня, а само туника със свободна яка, която оставяше ръцете му голи и разкриваше белите косъмчета по гърдите му. Октавиан забеляза всичко това преди един от войниците да вдигне небрежно ръка, за да го спре. Двамата на масата продължаваха да разговарят, без да вдигат очи.
- Трябва да говоря с трибун Либурний - каза Октавиан.
- Не, не трябва - отвърна легионерът, като нарочно говореше тихо, за да не го чуят мъжете на масата. - Трябва да престанеш да досаждаш на важни хора. Иди в казармата на Четвърти Железен легион. Все някой там ще те изслуша. А сега изчезвай.
Октавиан замръзна, кипящият гняв си личеше във всяка фибра на тялото му. Легионерът не се впечатли, макар че хвърли поглед към Агрипа, чиито размери си заслужаваха бърза преценка. Въпреки това войникът само се усмихна леко и поклати глава.
- Къде е казармата? - най-сетне попита Октавиан. Знаеше, че името му може му гарантира среща с някой високопоставен, но със същия успех би могло да му осигури и аресг.
- На три мили западно от града - отвърна легионерът. - Питай по пътя. Ще я намериш.
Войникът явно не изпитваше удоволствие, че ги отпраща. Просто изпълняваше заповед и не допускаше непознати да досаждат на трибуна. Несъмнено мнозина се опитваха да се доберат до него с една или друга молба. Октавиан с мъка овладя гнева си. Плановете му се проваляха на всяка крачка, но пък нямаше да постигне нищо, ако го убият в някаква мръсна таверна.