Либурний се облегна назад.
- Май имам нужда от още вино, Гракх. Знаеш ли, момко, надявам се, ако извадиш късмет, да живееш толкова дълго като мен, когато цветовете, вкусовете и дори амбициите изгубят яркостта си, която сега приемаш за така естествена, да срещнеш някой наперен младок точно като теб сега - и да видиш онова, което виждам аз. Дано тогава си спомниш за мен. Чувството е горчиво и сладко едновременно, повярвай ми, но ще го разбереш едва тогава.
Собственикът донесе каната и Либурний напълни чашите до ръба.
- Пий с мен, момко. Пий за Рим и за славното безразсъдство.
Без да откъсва поглед от него, Октавиан вдигна чашата си и я изпи до дъно.
6
Лъчите на изгряващото слънце надникнаха над хълмовете Есквилин и Виминал, позлатиха покривите на сградите около форума и достигнаха Палатин от другата страна. Кръглият храм на Веста заблестя, сякаш оживял след мрака. Нито древната постройка, нито много по-големият Дом на девиците зад нея бяха докоснати от пожарите, бушували в града. Собственият им свещен огън все още гореше в сърцето на храма и тълпите размирници бяха предпочели да стоят настрана от гнева на богинята, като правеха знаци с ръце, за да се предпазят от проклятието й, и продължаваха нататък.
Докато вървеше през форума, Марк Антоний знаеше, че изглежда чудесно. Съпровождаха го шестима ликтори, носещи традиционните брадви в снопа пръчки за бой, както и двама центу- риони с блестящи брони и дълги тъмни наметала, спускащи се до глезените им. Консулът на Рим беше дошъл да чуе завещанието на Цезар и макар сградата на Сената да представляваше купчина почернели развалини, поне самият Марк Антоний все още представляваше държавната власт. Усещаше върху себе си погледите на събралата се тълпа, но точно в този ден от нея не идваше заплаха. Сигурен беше, че мнозина от присъстващите бяха участвали само преди часове в размириците, но утрото беше спокойно и почти създаваше впечатление за настъпило примирие. Целият град искаше да чуе последните думи на Цезар към неговия народ.
Марк Антоний застана пред кръглия храм, така че да вижда вечния огън, чиито отражения танцуваха по стените. Хората му заеха позиции около него, без да се чувстват застрашени от смълчаната тълпа. Марк Антоний потърси с поглед останалите Освободители, но не ги откри. Шпионите му докладваха всеки ден и той знаеше, че мнозина от тях вече са напуснали града, за да си спасят кожите.
Изражението му беше сурово, макар че отсъствието на заговорниците беше поредният знак, че е спечелил най-много от кланетата и бунтовете. Щом влиятелни мъже като Брут и Касий вече не смееха да се показват, как можеха да се надяват да възстановят авторитета си в Рим? Победата беше изтънчена. Несъмнено те имаха в тълпата свои хора, които щяха да им доложат всяка чута дума, но отсъствието им говореше много и Марк Антоний нямаше да е единственият, който е забелязал, че ги няма. Само преди месец не можеше и да си помисли за ден като този. Цезар бе жив и светът беше вкаран в коловози, по които можеше да се движи единствено напред, в определената му посока. Освободителите бяха променили всичко това с ножовете си, но сега Марк Антоний беше човекът, който бе във възход. Той триумфираше стъпка по стъпка, докато те се проваляха.
Марк Антоний бе по-висок от повечето присъстващи и можеше да гледа над главите на хората. Форумът съвсем не беше претъпкан. Почернелите от пожарите камъни зад него бяха празни, но на площада се бяха събрали най-малко три хиляди мъже и жени, а още граждани и роби продължаваха да прииждат по всички улици и хълмове, подобно на тъмни потоци, спускащи се към сърцето на Рим. В повечето квартали вече имаше някакво подобие на ред - беше се погрижил за това. Градските порти отново бяха отворени и в града прииждаха стоки, макар и продавани на нелепо високи цени. Навсякъде се виеха опашки, работещите в хлебарниците и пекарниците не бяха мигнали Цяла нощ. Нямаше достатъчно храна за всички и Марк Антоний беше принуден да прати патрули на най-важните места, за Да спре масовите сбивания. Буйната енергия на размирниците се беше изчерпала толкова бързо, колкото се бе появила, и сега най-страшните врагове бяха гладът и болестите. Никой не знаеше колко трупа са хвърлени в Тибър и в момента се носят към морето.