Выбрать главу

Либурний се облегна назад.

- Май имам нужда от още вино, Гракх. Знаеш ли, момко, надявам се, ако извадиш късмет, да живееш толкова дълго като мен, когато цветовете, вкусовете и дори амбициите изгубят яр­костта си, която сега приемаш за така естествена, да срещнеш някой наперен младок точно като теб сега - и да видиш онова, което виждам аз. Дано тогава си спомниш за мен. Чувството е горчиво и сладко едновременно, повярвай ми, но ще го разбе­реш едва тогава.

Собственикът донесе каната и Либурний напълни чашите до ръба.

- Пий с мен, момко. Пий за Рим и за славното безразсъдство.

Без да откъсва поглед от него, Октавиан вдигна чашата си и я изпи до дъно.

6

Лъчите на изгряващото слънце надникнаха над хълмовете Есквилин и Виминал, позлатиха покривите на сградите око­ло форума и достигнаха Палатин от другата страна. Кръглият храм на Веста заблестя, сякаш оживял след мрака. Нито древ­ната постройка, нито много по-големият Дом на девиците зад нея бяха докоснати от пожарите, бушували в града. Собствени­ят им свещен огън все още гореше в сърцето на храма и тъл­пите размирници бяха предпочели да стоят настрана от гнева на богинята, като правеха знаци с ръце, за да се предпазят от проклятието й, и продължаваха нататък.

Докато вървеше през форума, Марк Антоний знаеше, че из­глежда чудесно. Съпровождаха го шестима ликтори, носещи тра­диционните брадви в снопа пръчки за бой, както и двама центу- риони с блестящи брони и дълги тъмни наметала, спускащи се до глезените им. Консулът на Рим беше дошъл да чуе завещанието на Цезар и макар сградата на Сената да представляваше купчина по­чернели развалини, поне самият Марк Антоний все още предста­вляваше държавната власт. Усещаше върху себе си погледите на събралата се тълпа, но точно в този ден от нея не идваше заплаха. Сигурен беше, че мнозина от присъстващите бяха участвали само преди часове в размириците, но утрото беше спокойно и почти създаваше впечатление за настъпило примирие. Целият град иска­ше да чуе последните думи на Цезар към неговия народ.

Марк Антоний застана пред кръглия храм, така че да виж­да вечния огън, чиито отражения танцуваха по стените. Хората му заеха позиции около него, без да се чувстват застрашени от смълчаната тълпа. Марк Антоний потърси с поглед останалите Освободители, но не ги откри. Шпионите му докладваха всеки ден и той знаеше, че мнозина от тях вече са напуснали града, за да си спасят кожите.

Изражението му беше сурово, макар че отсъствието на заговорниците беше поредният знак, че е спечелил най-много от кла­нетата и бунтовете. Щом влиятелни мъже като Брут и Касий вече не смееха да се показват, как можеха да се надяват да възстано­вят авторитета си в Рим? Победата беше изтънчена. Несъмнено те имаха в тълпата свои хора, които щяха да им доложат всяка чута дума, но отсъствието им говореше много и Марк Антоний нямаше да е единственият, който е забелязал, че ги няма. Само преди месец не можеше и да си помисли за ден като този. Цезар бе жив и светът беше вкаран в коловози, по които можеше да се движи единствено напред, в определената му посока. Освободи­телите бяха променили всичко това с ножовете си, но сега Марк Антоний беше човекът, който бе във възход. Той триумфираше стъпка по стъпка, докато те се проваляха.

Марк Антоний бе по-висок от повечето присъстващи и мо­жеше да гледа над главите на хората. Форумът съвсем не беше претъпкан. Почернелите от пожарите камъни зад него бяха празни, но на площада се бяха събрали най-малко три хиляди мъже и жени, а още граждани и роби продължаваха да прииж­дат по всички улици и хълмове, подобно на тъмни потоци, спус­кащи се към сърцето на Рим. В повечето квартали вече имаше някакво подобие на ред - беше се погрижил за това. Градските порти отново бяха отворени и в града прииждаха стоки, макар и продавани на нелепо високи цени. Навсякъде се виеха опаш­ки, работещите в хлебарниците и пекарниците не бяха мигнали Цяла нощ. Нямаше достатъчно храна за всички и Марк Анто­ний беше принуден да прати патрули на най-важните места, за Да спре масовите сбивания. Буйната енергия на размирниците се беше изчерпала толкова бързо, колкото се бе появила, и сега най-страшните врагове бяха гладът и болестите. Никой не знае­ше колко трупа са хвърлени в Тибър и в момента се носят към морето.