Погледът му се спря върху група от четирима мъже вдясно от него - трима младежи и един малко по-възрастен. Бяха въоръжени и явно бяха дошли заедно, тъй като си приказваха тихо. Двама от тях му се сториха смътно познати - стройни фигури в сравнение с плещестия мъж до тях. Марк Антоний обаче не можеше да се сети за имената им. Стотици в тълпата несъмнено бяха клиенти на Цезар - хора, които дължаха именията и постовете си на него и приемаха скромна месечна сума срещу подкрепата си за него. Твърдеше се, че били дори хиляди. Богати и бедни, те определено искаха да разберат дали техният патрон ги е споменал в завещанието си.
Марк Антоний продължи да върти глава, като се вглеждаше най-вече в онези, които покриваха главите си. Сред тях разпозна сенатори, мнозина от които с охрана от легионите или наемници. С напредването на деня тълпата продължаваше да расте, докато прохладата на утрото не изчезна и в стоплящия се въздух започна да се разнася миризма на пот и пикантна храна. Пролетното небе бе ясно и по пладне градът щеше да стане неприятно горещ. Марк Антоний прехвърляше тежестта си от крак на крак, докато чакаше нетърпеливо жрицата най-сетне да се появи.
Тълпата замръзна, когато от Дома на девиците се чу пеене. Всички се обърнаха натам, за да видят весталките. Марк Антоний потисна усмивката си, когато ги видя: за разлика от повечето присъстващи, той си даваше сметка за въздействието на пищното представление. Весталките имаха малки цимбали на пръстите и китките си и ги удряха на всяка крачка, така че нестройният им хор заглушаваше песента им. Загледа как процесията се подрежда пред храма и песента достига до връхната си точка, след което настъпи пълно мълчание. За негово разочарование, младите жени не показваха почти нищо в дългите официални роби и наметала, скриващи напълно краката им. Жрицата бе показала повече плът, когато я беше посетил, и Марк Антоний се усмихна на младежа в себе си. Всяка весталка беше подбрана заради физическото си съвършенство, но полагаше клетва за целомъдрие в продължение на трийсет години, преди да напусне храма. Като гледаше някои лица, Марк Антоний неволно си помисли, че това е зашеметяващо пропиля ване на женска красота.
Изтърпя ритуалните благодарности към Минерва и Веста и само въздишаше, докато слънцето се издигаше в небето и жегата се усилваше. Сякаш мина цяла вечност, преди да изнесат от храма дървен подиум, покрит с тъмночервен плат. Квинтина Фабия се качи на него и погледна Марк Антоний в очите. Си- гурно си спомняше, че той също неотдавна беше говорил пред Рим. Последиците от речта му още се виждаха около тях. Марк Антоний видя студена ирония в очите й, но интересът му беше насочен единствено към покритата с резба кутия от кедър, изнесена от храма. Тя бе заключена и запечатана и две весталки разбиха печатите с чукчета, преди да вдигнат капака. Извадиха отвътре таблички, овързани с оловни пластини и запечатани лично от Цезар с голям восъчен печат. Марк Антоний потръпна при мисълта, че ръката на приятеля му е била последната, докоснала тези таблички до днешния ден.
Весталките поднесоха табличките на жрицата и тя сряза с нож печата, като показа на всички, че е бил непокътнат. След това внимателно огъна оловните ивици и ги отстрани.
Петте дървени таблички бяха покрити с тънък слой восък. Марк Антоний не можеше да види изписаните думи, но въпреки това се наведе напред като всички останали, очакващ с трепет да чуе последната воля на Цезар.
Без изобщо да се трогне от нетърпението на тълпата, Квинтина Фабия върна четири таблички на спътничките си, прочете наум първата, кимна леко и вдигна очи към събралата се тълпа.
- В името на Рим, чуйте волята на Гай Юлий Цезар - започна жрицата.
А после млъкна и Марк Антоний изстена тихо от театралното й изпълнение и промърмори:
- Хайде, давай.
Квинтина Фабия погледна към него, сякаш го беше чула, след което продължи да чете:
- Гай Октавиан е мой наследник. Признавам го като кръв от моята кръв и чрез тези думи го припознавам и обявявам за свой син.
Тълпата замърмори и Марк Антоний забеляза как четиримата млади мъже се вцепеняват почти като един и се споглеждат с потрес. Простите думи бяха типични за човека, който ги бе написал, без никакви епитети и изтънчена риторика. Цезар обаче беше написал и оставил завещанието си тук преди да се върне от Египет, може би дори преди да напусне Рим, за да се бие с Помпей в Гърция. По онова време не бе знаел, че египетската царица ще му роди наследник. Марк Антоний задиша бавно, обмисляше чутото. По-добре щеше да е основният наследник да е някакво чуждоземно пале, което никога няма да дойде в Рим и да се бори за онова, което му принадлежи по закон. Консулът беше виждал Октавиан преди няколко години, но тогава той бе почти момче и Марк Антоний дори не си спомняше физиономията му.