Жрицата продължи:
- Цялото ми имущество е негово, с изключение на сумите и имотите, които определям тук. От тях, първо посочвам градината до река Тибър. Тя е първият ми дар за гражданите на Рим, за да могат за вечни времена да почиват на обществена земя.
Докато тълпата мърмореше от удивление, жрицата остави таб- личката и взе други две. Повдигна вежди, докато четеше наум.
- Освен мястото за разходка на открито давам на всеки гражданин на Рим по триста сестерции от имуществото си, които те да похарчат както намерят за добре. Те бяха моите любимци приживе. Не мога да направя по-малко за тях след смъртта си.
Този път реакцията на тълпата бе възторжен рев. Триста сребърни монети бяха страшно много пари, достатъчни за изхранването на цяло семейство месеци наред. Марк Антоний разтърка чело, мъчейки се да изчисли общата сума. Последното преброяване бе отчело почти един милион жители на града, макар че само половината от тях би трябвало да са граждани. С иронична усмивка отчете, че бунтовете бяха намалили броя им, но въпреки това те си оставаха многобройни като мравки и щяха да настояват за парите си от съкровищниците, които се контролираха от Сената. Цезар не би могъл да знае, но с това просто завещание бе смазал (Освободителите. След този ден те не биха могли да вървят по улиците, без да ги преследват викове „Убийци!“ Марк Антоний затвори’за момент очи в памет на приятеля си. Дори в смъртта си Юлий беше нанесъл удар на враговете си.
Квинтина Фабия продължи с изброяването на отделните суми, оставени за клиентите. Мнозина завикаха да се пази тишина, за да могат да чуват жрицата, но приказките продължаваха навсякъде. Клиентите щяха да се принудят да отправят молби до храма да прочетат табличките допълнително, за да научат подробностите. Марк Антоний си спомни собствената си среща с жрицата и им пожела късмет.
Квинтина Фабия зачете последната табличка, в която Цезар завещаваше злато и земи на членовете на фамилията си и на всички, които го бяха подкрепяли. Марк Антоний чу своето име и изкрещя на онези около него да млъкнат. За разлика от другите, неговият глас успя да смаже шума на тълпата.
- ... на когото давам петдесет хиляди ауреуса. Давам същата сума и на Марк Брут. Те бяха, и все още са, мои приятели.
Марк Антоний усети погледите на тълпата върху себе си. Не можеше да скрие шока си, че Брут получава същата сума. Марк Антоний беше пропилял много злато, поддържайки стандарта на консул, както и за собствените си клиенти. Макар да беше щедро, завещанието едва щеше да покрие дълговете му. Поклати глава. Даваше си сметка за възхищението и горчивината на онези, които го гледаха. Петдесет хиляди не бяха чак толкова много за човека, който бе разбунил тълпата в името на Цезар. И определено бяха много повече от онова, което заслужаваше Брут.
- Останалото е собственост на Гай Октавиан, когото приемам като свой син във фамилията на Юлиите. Оставям Рим в твоите ръце.
Квинтина Фабия приключи и подаде последната табличка на чакащите я весталки. Марк Антоний с изумление видя блестящите в очите й сълзи. Нямаше помпозни думи, само делово изброяване на наследници, суми и отговорности. Всъщност това бе завещанието на човек, който не бе вярвал, че ще умре. Марк Антоний усети как нещо започна да пари в собствените му очи. Ако Юлий бе оставил завещанието си в храма преди да напусне Рим, то това е било в годината, когато се беше доверил напълно на Марк Антоний и бе оставил управлението на града в ръцете му. Завещанието бе прозорец към миналото, към един различен Рим.
Докато жрицата слизаше от подиума, Марк Антоний се обърна и хората му го последваха, принуждавайки тълпата да се раздели. Събралото се множество не разбираше защо консулът е разгневен. Зад него се разнесе ясен глас. Когато го чу, Марк Антоний спря и се обърна, а хората му застанаха нащрек, готови да посрещнат всяка заплаха.
Октавиан си спомняше много добре Марк Антоний. Консулът почти не се беше променил през изминалите години, докато самият Октавиан се бе превърнал от момче в млад мъж. Когато Марк Антоний пристигна по зазоряване, Меценат го забеляза пръв. Широкоплещестият Агрипа се намърда между двамата с надеждата, че тълпата ще скрие Октавиан. Беше вторият им ден в града, след като бяха яздили триста мили от Брундизиум. Бяха принудени да сменят многократно конете, като почти всеки път им се падаха по-лоши от предишните. Меценат беше уредил собствените им коне да бъдат прибрани в конюшнята на първата станция, но в този момент никой от тях не знаеше дали ще се върнат отново на брега.