Легионерът Гракх не беше от най-приятните спътници. Знаеше, че просто го търпят, и затова почти не говореше и стоеше настрана от компанията им, докато те яздеха, планираха и се строполяваха изтощени в първата странноприемница, която им попадаше вечер. Трибунът му беше отпуснал средства и Гракх неведнъж преспиваше в конюшнята, за да спести пари, докато Меценат неизменно вземаше най-добрите стаи.
Октавиан не беше сигурен, че цялото това бързане си заслужава. Беше пристигнал в Рим два дни преди прочитането на завещанието, но от мира и реда, които бе познавал, не беше останала и следа. Според приятеля на Меценат, който ги бе приютил, положението било още по-лошо и сега започнало да се успокоява; огромни части от града бяха превърнати в почернели развалини и парцаливи граждани ровеха из останките с надеждата да открият нещо ценно. Десетки хиляди гладуваха и обикаляха на банди улиците в търсене на храна. Неведнъж Октавиан и приятелите му трябваше да вадят мечовете си само за да пресекат някой квартал, който си оставаше див дори денем. Градът изглеждаше като след война и Октавиан почти не бе в състояние да примири реалността със спомените си. В известен смисъл това се съчетаваше с мъката, която изпитваше по Юлий. Пейзажът подхождаше на тази загуба.
- Ето я най-сетне и нея - измърмори под нос Агрипа.
Октавиан излезе от унеса си и видя жрицата на Веста да излиза от храма. Беше търсил в тълпата познати лица. Не знаеше как щеше да реагира, ако беше видял Брут, но от човека, когото желаеше най-силно да види мъртъв, нямаше и следа. Два дни в Рим му бяха достатъчни, за да чуе подробностите около покушението, и Октавиан гореше от гняв при мисълта за така наречените Освободители, които се бяха опитали да се облагодетелстват чрез убийството на един добър човек. В тишината на собствените си мисли, в сянката на храма на Веста, той се закле да отмъсти. Състоянието на града беше житото, което те бяха засели, резултатът от тяхната алчност и завистливост. Преди да види отново Рим, не беше подозирал каква сила може да дава омразата.
Докато жрицата вадеше завещанието на Цезар от кутията и сваляше оловните пластини, Октавиан продължаваше да оглежда тълпата. Някои му заприличаха на познати сенатори, но не можеше да е сигурен заради наметалата и качулките.
Агрипа го побутна да слуша, когато жрицата свърши да чете наум първата табличка и челото й се сбърчи. Когато вдигна поглед, тя сякаш се загледа право в Октавиан. Той зачака, сърцето биеше болезнено в гърдите му, а устата му пресъхна така, че трябваше да оближе устните си отвътре, за да успее да ги отвори.
- В името на Рим, чуйте волята на Гай Юлий Цезар - започна тя.
Октавиан сви юмрук. Вече почти не можеше да понесе напрежението. Усети, че Гракх го гледа. Изражението на легионера бе непроницаемо.
- Гай Октавиан е мой наследник. Признавам го като кръв от моята кръв и чрез тези думи го припознавам и обявявам за свой син.
Октавиан беше потресен и сигурно щеше да се свлече на земята, ако Агрипа не го беше подхванал. Ушите му забучаха, лицето го засърбя и той се почеса ожесточено, каго едва не раздра кожата си с нокти. Всичко това бе прекалено много за него и той почти не чу останалото, а само гледаше как жрицата на Веста чете табличките една по една и ги подава на спътнич- ките си. В един момент мъжете и жените в тълпата нададоха ликуващи викове, но Октавиан не успя да разбере защо. Беше вцепенен от емоциите, поразен от ръката на Цезар, която сякаш се пресягаше от отвъдното, за да го докосне.
Лицето на Гракх се бе превърнало в кисела маска при мисълта за състоянието, което би могъл да прибере патронът му, ако Октавиан се бе съгласил да му даде една десета от наследеното. Богатствата, спечелени от завоеванията на Цезар, бяха почти легендарни; в един момент той бе изсипал в града толкова злато, че бе обезценил парите с близо една трета. Октавиан беше наследник на всичко това и Гракх моментално реши да е по-дружелюбен спътник. Сигурен бе, че никога вече няма да стои в присъствието на толкова богат човек. Пресегна се да потупа Октавиан по гърба, но Меценат улови китката му, усмихна му се и каза тихо:
- Хайде да не правим представление точно тук. Тълпата не ни познава и това трябва да остане така, докато не ни остане време да помислим.
Гракх се усмихна насила и кимна, освобождавайки ръката си от изненадващо силната хватка. Не беше виждал Меценат да тренира, докато препускаха като обезумели от Брундизиум; не забеляза и късото острие в другата ръка на благородника, нито факта, че Агрипа беше зад него, готов да го събори на земята при първия признак на агресия.