Изброяването на клиентите и допълнителните дарения продължи сякаш цяла вечност. Октавиан изръмжа с отвращение, когато чу името на Брут и огромната сума, която му бе завещана. Нямаше нито дума за Клеопатра и сина, който бе родила на Цезар. Приятелите на Меценат знаеха само, че тя е напуснала Рим след убийството и че най-вероятно се е върнала в Египет.
- Останалото е собственост на Гай Октавиан, когото приемам като свой син във фамилията на Юлиите. Оставям Рим в твоите ръце.
Очите на Октавиан се насълзиха. Лесно му бе да си представи Юлий, седнал в някаква тиха стая, как пише върху восъка и чертае бъдещето. За хиляден път му се прииска Цезар да беше жив, но се застави да се изправи пред реалността. Нямаше връщане назад, нямаше как да заличи новия Рим.
Жрицата предаде последната табличка, която беше върната с почит в кутията. Беше изпълнила ролята си и една от помощничките й и помогна да слезе от подиума. Окгавиан се огледа, а тълпата около него най-сетне си пое дъх и зашумя. Видя Марк Антоний да кима на хората си и да се обръща.
- Мисля, че е време да се махаме - тихо каза Меценат. - Тази вечер можем да отседнем в къщата на Бруцел. Не е пострадала от размириците и той обеща да ни нагости добре. Имаме много неща за обсъждане.
Приятелят му пос тави ръка на рамото му и леко го побутна да си тръгнат от храма на Веста. Октавиан остана на мястото си. Изведнъж му беше дошло до гуша да се крие в собствения си град.
- Жрице! - извика гой най-неочаквано.
Меценат замръзна, после изсъска:
- Какво правиш? Половината сенатори имат шпиони тук! Нека първо се махнем оттук и после ще решим какво да правим.
Октавиан поклати глава и извика отново:
- Жрице!
Квинтина Фабия тъкмо приемаше от една весталка тежката си мантия. Огледа се и го откри от реакцията на тълпата, която го бе зяпнала.
- Аз съм Гай Октавиан, посочен като наследник в завещанието, което току-що прочете - каза той високо.
Меценат изстена и извади камата си, готов да посрещне евентуални нападатели от тълпата. Все още никой от групата не знаеше кои са враговете им в града.
- Какво искаш от мен? - попита тя.
За Квинтина Фабия се носеха слухове, че на младини е била актриса. Истина или не, тя определено имаше актьорски инстинкт: отказа предлаганото й наметало и отново стъпи на ниския подиум.
- Искам официално да променя името си пред теб, в качеството ти на пазителка на записите.
Жрицата се замисли и леко наклони глава на една страна. Младежът в тълпата току-що бе наследил огромно състояние, стига да останеше жив достатъчно дълго, за да сложи ръка върху него. Погледна към Марк Антоний, който наблюдаваше разиграващата се сцена. Първата й мисъл бе да каже на Октавиан да изчака аудиенция, но онзи зъл поглед я накара леко да се усмихне и да попита:
- Какво име би подхождало на наследника на Рим?
- Само едно- отвърна Октавиан. Гай Юлий Цезар, за да почета мъжа, чието име ще нося.
Квинтия Фабия се усмихна по-широко, възхитена от храбростта на младия римлянин. Приятелите му стояха потресени около него, а на нея й се искаше да заръкопляска.
- Ще ти трябват двама свидетели с добро име, които да се закълнат, че наистина си онзи, за когото се представяш — каза тя след кратко колебание. - Ела при мен по пладне, в Дома на девиците.
Замълча отново, като следеше крадешком Марк Антоний. Консулът стоеше като зашеметен вол.
- Добре дошъл у дома, Октавиане - рече тя.
Той кимна мълчаливо. От дясната му страна консулът понечи да си тръгне и Октавиан се обърна, тръгна след него и извика:
- Консуле!
Меценат сложи ръка върху рамото му.
- Недей да прибързваш, Октавиане. Остави го да си иде.
Октавиан се освободи и продължи да върви.
- Той беше приятел на Цезар. Ще ме изслуша.
- Агрипа! - подвикна Меценат.
- Тук съм.
Едрият им приятел беше на крачка зад тях.
Легионерът Гракх изруга и ги последва.
Марк Антоний гледаше как жрицата разговаря с младежа. Усещаше как потта избива по тялото му. Това беше прекалено. Сенатът го беше извикал на среща по пладне и той искаше преди това да се изкъпе, за да излезе пред тях свеж и чист. Обърна се, заобиколен от ликторите и центурионите. Чу някой да го вика по титла през форума, но се направи, че не чува. Направи двайсетина крачки, усети колко са настръхнали хората му и се раздразни. Четиримата млади мъже го настигнаха, докато наближаваше края на тълпата.