Октавиан едва не избухна в непристоен смях - приятелят му така внезапно бе успял да освободи напрежението. Продължи нагоре по Капитолий и не спря, когато конете стигнаха върха. Театърът на Помпей лежеше долу от другата страна — огромна постройка от светъл камък, три пъти по-голяма от старата сграда на Сената. По покрива му не се вееха знамена. Тълпата се стече надолу. Сенатът не заседаваше този ден, но Октавиан не се съмняваше, че сенаторите ще научат за минаването му през града. Усмихна се мрачно. „Нека чуят - помисли си. - Нека да се чудят“.
Агрипа го побутна на кръстовището, когато видя стоящите на стража легионери. Войниците се взираха с изумление към безредната гмеж, излизаща от града. Докато минаваше покрай тях, Октавиан видя, че спорят помежду си, но не се обърна да види дали са се присъединили към шествието. Скоро щяха да научат какви са намеренията му.
След театъра на Помпей започваше просторното Марсово поле. От векове това бе мястото, където римляните тренираха и се събираха да гласуват, но също така то бе сборен пункт за легионите, преди да потеглят на поход. Събраната от Юлий Цезар войска за кампанията срещу партите беше останала тук по- дълго от очакваното и това си личеше навсякъде, от отходните ями и ровове до хилядите палатки от промазана кожа и дори малките постройки, осеяли равнината.
Октавиан поведе колоната си право към центъра на това множество.
Седми Победоносен и Осми Близнашки легиони се бяха установили на съседни лагери, разположени според правилата, наложени преди години от консула Марий, чичо на Цезар. Нищо не се бе променило за изминалите оттогава близо петдесет години и Октавиан изпита носталгия, когато стигна до външната граница. Единствено уважението към древната римска равнина не беше позволило на легионите да издигнат огромни земни валове, както изискваше правилникът. Вместо това лагерът беше маркиран от плетени кошове с височината на човек, пълни с камъни и пръст - по-скоро символична граница, отколкото реална преграда.
Докато приближаваше, Октавиан погледна назад и примиг- на от изненада, когато видя колко хора са го последвали от града. Най-малко хиляда души вървяха след него с грейнали лица, сякаш имаше някакъв празник. Поклати изумено глава и почерпи кураж от гледката. Това беше силата на името, което му бе дадено. А също и напомняне, че именно тези хора бяха подкрепяли Цезар, а не сенаторите, които го бяха убили.
Следобедното слънце печеше силно. Октавиан спря. Двамата легионери на пост на входа на лагера се взираха право напред, без да го поглеждат. Октавиан зачака търпеливо, като потупваше коня си по врата. Беше видял войниците, които бяха препуснали пред него в лагера, за да съобщят новината. Нямаше нищо против да изчака офицерите да излязат да го посрещнат това бе в негова полза.
Сякаш прочел мислите му, Меценат се наведе и му каза тихо:
- Този път забрави за всякакви съмнения, приятелю- Покажи им малко благородническа арогантйост.
Октавиан кимна сковано.
Четирима конници се появиха и подкараха в тръс по широката улица през средата на лагера. Макар да бяха на няколкостотин крачки, Октавиан забеляза, че двама са с наметала и украсени сребристи брони и месингови отличия, спускащи се до кожените ивици, покриващи бедрата им. Спътниците им бяха облечени в тоги с широка пурпурна ивица от едната страна.
Агрипа погледна доволно Октавиан. Преди не много време бяха положили куп усилия да се срещнат с един военен трибун в Брундизиум. А ето че сега двама легати и двама трибуни излизаха да посрещнат човека, който дори не бе питал за тях.
- Май името Цезар все още се цени - промърмори тихо Агрипа.
Октавиан не отговори. Лицето му бе строго и напрегнато.
При вида на тълпата от града римските офицери дръпнаха юздите и погледите им се спряха върху Октавиан. Жителите на Рим се смълчаха и напрежението осезаемо се повиши. Положението беше деликатно, тъй като онзи с по-нисък чин трябваше да поздрави първи; никой обаче не знаеше със сигурност какъв е чинът на Октавиан. След неудобна пауза по-възрастният легат прочисти гърлото си и попита:
- Как да се обръщам към теб?
Октавиан го изгледа и видя мъж към петдесетте, с побелели слепоочия, мъж, около когото витаеше умора от живота. Лицето на легата бе загрубяло и набръчкано от десетките кампании, но очите му бяха блеснали от интерес, почти младежки.
- Не знаеш ли? Наричай ме Гай Юлий Цезар - отвърна Октавиан, сякаш въпросът го беше озадачил. - Аз съм синът на човека, който сформира легиона ти и на когото дължиш безпрекословна вярност. Ти си легат Марк Флавий Силва от Седми Победоносен. Баща ми се отзоваваше много добре за теб.