Октавиан погледна Тит Павлиний и остана поразен, когато видя в очите му сълзи. Павлиний кимна, отдаде чест и извика:
- Осми Близнашки е твой, Цезаре.
Октавиан вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат. Отне много време тишината да се разпростре от мястото, където стоеше, до стотиците редици назад. Докато чакаше, успя да намери подходящите думи.
- Вчера бях убеден, че римската чест е мъртва, изгубена с убийството на един добър мъж. Но сега виждам, че греша и че тя е оцеляла тук, у вас. Слушайте. Нека ви кажа какво предстои. Аз съм Гай Юлий Цезар, divi filius, син на бога. Аз съм онзи, който ще покаже на Сената, че не е над закона, че законът е не другаде, а във вас. Че вие сте кръвта на града и че вие се изправяте срещу всички врагове на държавата - както в чужди земи, така и срещу вътрешните врагове. Нека вчерашният ден бъде забравен. Нека това бъде вашата нова клетва днес.
Грохотът и овациите започнаха отново. Войниците вдигаха копия за поздрав, хиляди гърла повтаряха думите му нататък по редиците.
- Пригответе ги за марш, легати. Днес ще заемем форума. И когато застанем в сърцето на града като негови пазители, ще заличим петното от онова, което ставаше досега.
Погледна към стените на Рим. Театърът на Помпей се виждаше оттук и Октавиан сведе глава в памет на Цезар с надеждата, че той ще го види поне сега. Там беше и Сенатът и Октавиан стисна зъби при мисълта за арогантните благородници, които го чакаха. Беше намерил пътя си. Щеше да им покаже какво означава арогантност и сила.
Двамата легати дадоха заповеди и военната машина се задейства. Из лагера зазвучаха команди и офицерите се заеха с изпълняването на онова, което им бе познато и което за тях беше естествено като дишането. Легионерите поеха на бегом да съберат екипировката си за марша, като се смееха и си говореха.
Легат Павлиний се окашля и Октавиан го погледна.
- Да?
- Цезар, питахме се какво искаш да правиш с военната каса. Хората не са получавали заплати цял месец, а Сенатът не каза нищо за използването на средствата.
Октавиан замръзна, а по-възрастният мъж запристъпва от крак на крак, докато чакаше отговора му. Юлий Цезар се бе подготвял години да потегли от Рим. Октавиан изобщо не беше помислил за златото и среброто, събрани за кампанията.
- Покажете ми - най-сетне каза той.
Легатите го поведоха към една строго охранявана палатка. Легионерите тук не бяха напуснали постовете си, за да го видят, и Октавиан не пропусна да забележи удоволствието в очите им. Усмихна им се и влезе вътре.
В средата на палатката имаше дървени и железни сандъци, всички заключени. Флавий Силва извади ключ, а в ръцете на Павлиний се появи друг. Двамата отключиха един сандък и повдигнаха тежкия му капак. Октавиан кимна, сякаш блестяшата купчйка злато и сребро не беше повече от онова, което бе очаквал. На теория средствата принадлежаха на Сената, но шом той още не си ги бе поискал, най-вероятно изобщо не подозираше за съществуването им.
- Колко има тук? - попита Октавиан.
На Флавий Силва не му беше нужно да прави справка. Отговорността за подобна сума по време на хаоса в Рим със сигурност беше съсипала съня му през последния месец.
- Общо четирийсет милиона.
- Това е... добре - отвърна Октавиан. Спогледа се с Агрипа, чиито очи се бяха изцъклили, когато чу сумата. - Добре. Дайте на войниците онова, което им се полага... както и допълнителна сума в размер на шестмесечната им заплата. Запознати ли сте със завещанието, оставено от Цезар за гражданите на Рим?
- Разбира се. Половината г рад още говори за него.
- Ще поискам средствата от Сената, когато излезем на форума. Ако откажат, ще платя от тези пари и със свои собствени.
Докато затваряше сандъка и го заключваше, Флавий Силва се усмихна. Наличието на подобно богатство го беше тормозило като болен зъб, който не можеш да извадиш сам. Изпита огромно облекчение, че може да предаде отговорностга на някой друг.
- С твое позволение, ще се погрижа за лагера.
- Заеми се с делата си, легат.
Флавий Силва се изчерви.
- Не, Цезар. Не са мои дела. Не и днес.
ВТОРА ЧАСТ
10
Марк Антоний пристигна в Брундизиум след залез-слънце и бе посрещнат от блясъка на хиляди лампи и сгражеви огньове на фона на черния хоризонт. Знаеше броя на хората, които чакаха тук. С Цезар ги бяха обсъждали предишната зима, докато подготвяха кампанията срещу партите. Конниците на онази източна империя бяха трън в кожата на Рим от много години и Цезар не беше забравил стария враг. Партите трябваше да си платят, но подобно на много други неща, това мащабно начинание беше съсипано от ножовете на убийците.