Поклати объркано глава и отново си даде сметка за кръвта по ръцете си - тя вече започваше да засъхва. Недалеч на форума имаше фонтан и той искаше да се измие. Докато Касий поздравяваше Сената, Брут се измъкна навън. Взе меча си от стражите и се спусна сковано по стъпалата към площада.
Около фонтана вече се беше събрала тълпа, мъже и жени в разноцветни роби. Докато ги приближаваше, Брут усещаше погледите им върху себе си, но самият той не ги погледна. Знаеше, че новината вече е започнала да се разпространява. Никой не се беше опитвал да я спре.
Разтърка ръце в ледената вода, докарана по акведукт от далечните планини, текла по стесняващи се оловни тръби, докато не бликне бистра и сладка на форума. Някои ахнаха, когато видяха червеното петно, плъзнало във водата от кожата му, но Брут не им обърна внимание.
- Вярно ли е? - внезапно попита някаква жена.
Брут вдигна глава и разтърка лице с мокрите си длани, усещаше грубата четина. Жената беше облечена в скъпа стола[4], разкриваща голо загоряло рамо; изящността й бе подчертана и от косата, прибрана със сребърни фиби. Беше красива, с гримирани очи като куртизанка. Брут се запита колко ли други в града задават в момента същия въпрос.
- Кое да е вярно? - попита той.
- Че божественият Цезар е мъртъв, че е бил убит? Знаеш ли нещо? - В тъмните й очи проблясваха сълзи, докато го гледаше как мие кръвта от ръцете си.
Брут си спомни удара, който бе нанесъл преди четири часа и в някакъв друг живот.
- Нищо не знам - каза и се извърна.
Погледът му се насочи към Капитолия, сякаш можеше да види през него огромната сграда на театъра на Помпей. Дали тялото все още лежеше на каменните седалки? Не бяха оставили заповеди да се погрижат за мъртвия Цезар. За момент усети парене в очите при мисълта, че Юлий може да лежи там сам и забравен. Двамата бяха добри приятели от много, много дълго време.
ЧАСТ ПЪРВА
1
Октавиан се мръщеше - освен че убиваха през тънките подметки на сандалите, камъните бяха напечени от слънцето и пареха.
Макар Рим да твърдеше, че най-сетне е дал цивилизацията на Гърция, той почти не виждаше следи от нея в селата по хълмовете. Хората, живеещи във вътрешността, се отнасяха към непознати или с подозрение, или с открита враждебност. Дори простата молба да използваш кладенеца се посрещаше с намръщени физиономии и затръшнаги врати. А през цялото време слънцето печеше неумолимо и изгаряше вратовете им. Октавиан си спомни как се беше усмихнал, когато местният претор му каза, че в Гърция имало места, където един млад римлянин има горе-долу толкова шансове за оцеляване, колкото и събирач на данъци. Беше преувеличение наистина, но не кой знае колко голямо.
Спря да избърше потта от челото си. Самата земя беше дива, с дълбоки клисури, които сякаш нямаха дъно. Октавиан пое дълбоко дъх. Изведнъж се почувства сигурен, че ще му се наложи да трамбова пеша. Нищо не можеше да достави по-го- лямо удоволствие на местните момчета от това да видят трима римляни с подбити крака да търсят откраднатите си коне.
Беше нащрек, докато се катереше; оглеждаше се за някакъв знак за дрипавата група, след коя го вървяха. Отначало пътеката бе лесна, но после се раздели и отново се раздели. Октавиан не знаеше дали разбойниците знаят, че ще ги преследват, или просто са поели към дома си, изчезвайки из планините по същия начин, по който са го правели и прадедите им в продължение на хиляди години. Огледа се пак. Лесно беше да си представи стрелец, спотаен зад някоя скала.
- Извикайте, ако видите нещо - каза той.
Меценат изсумтя и махна към голите чукари.
- Не съм следотърсач. Ако питаш мен, може да са минали оттук преди час със стадо кози. Защо не се върнем при основната група и да продължим търсенето оттам? Не очаквах да прекарам отпуската си по този начин. Представях си повече вино и по-малко... катерене. - Изпъшка, когато стигнаха едно огромно скално стъпало.
Нямаше никаква следа от пътека и се набраха нагоре, дра- пайки със сандали. Слънцето печеше свирепо, а небето бе толкова синьо, че очите ги заболяваха. И тримата бяха плувнали в пот, а единственият им мях с вода вече бе празен.
- Поне хората от селото познават тези чукари - продължи Меценат. - Ще знаят къде да търсят.
Окгавиан нямаше дъх, за да му отговори. Склонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, докато не им се наложи да използват ръцете си, за да запазят равновесие, а след това продължиха направо на четири крака. Октавиан беше задъхан, когато изкатери чукара и се загледа напред, преценявайки най-добрия път по другия склон. Лабиринтът от сиви скали се губеше в далечината, напълно лишен от живот с изключение на гущерите, които се разбягваха пред тях на всяка стъпка.