Въпреки това Марк Антоний не беше подготвен да види с очите си цели шест легиона ветерани, разположили се около града - и светлините на корабите, подобни на светулки в тъмното море.
Консулският пръстен му осигури пропуск, макар да го спираха и разпитваха неведнъж, докато обикаляше лагерите на легионите. Всички надежди да пътува инкогнито отидоха на вятъра и когато слънцето изгря, целият град вече знаеше, че консулът е пристигнал и че легионите ще изпитат гнева на Сената. Бяха чакали дълго да разберат какво ще последва след хаоса в Рим и обичайното оживление в града бе спряло пред лицето на възможния ужас.
Марк Антоний бързо си намери квартира - просто нареди на всички останали наематели да напуснат стаите си. Някои от тях бяха старши офицери, но никой не посмя да възрази и те поеха обратно към лагерите колкото се може по-бързо.
Консулът закуси мълчаливо с подсладена с мед каша, резен диня и портокал. Беше яздил три дни без почивка и беше доста- тъчно изморен, за да поръча запарка от греяно вино и билки, за да възвърне силите си. Съдържателят на таверната беше досад- но раболепен, когато донесе високите чаши и се оттегли с поклони. Консулът имаше властта да заповяда смъртта на хиляди до края на деня и жителите на Брундизиум си шепнеха само за това, докато той довършваше закуската си.
Изведнъж на Марк Антоний му хрумна да излезе. Тръгна по една пътека към скалите, надвиснали над дълбоките води. Наслади се на свежия въздух, далеч от миризмата на твърде много хора, натъпкани в твърде тясно пространство. Главата му се проясняваше, докато се взираше в морето.
Видът на корабите и изгряващото слънце ободри духа му още повече. Пред него беше поредният символ на римската мощ. Искаше му се да има къде да изпрати флота, но основната му цел бяха войниците от легионите. В момента беше въплъщение на Сената, негов пълномощник, облечен в цялата му власт. Мислено си отбеляза да сподели с жена си какво е чувството.
Докато вървеше обратно по улиците, двама от хората му дотичаха при него, застанаха мирно и отдадоха чест.
- Къде са легатите? - остро попита той.
- Събрали са се на централния площад и те чакат, консуле.
- Добре - каза той. - Водете. Не съм идвал тук от години.
Чу шума и гласовете още отдалече.
Площадът бе миниатюрно подобие на форума в Рим - и беше претъпкан с войници. Консулът си спомни неприятното чувство от последния път, когато беше говорил пред тълпа.
Щом го видяха, войниците се развикаха. Центурионите започнаха да му разчистват път с пръчки, като блъскаха хората с ругатни и клетви.
На Марк Антоний не му се налагаше да се преструва на навъсен. Беше очаквал да завари войниците ужасени от сенатското правосъдие. Вместо това, докато вървеше през тях, виждаше само гняв. Всеки командир знае, че понякога трябва да се прави на глух, докато върви през войниците си, но това бе повече от подигравки от хора, криещи се в тълпата. Легионерите се блъскаха, бутаха офицерите си и крещяха скверни ругатни.
Беше обичайно консулът да бъде посрещан с възгласи и аплодисменти, когато се качва на подиума. Марк Антоний остави охраната си долу, но докато изкачваше стъпалата, шумът утихна и само шестимата легати продължаваха да пляскат с ръце. Аплодисментите им изглеждаха жалки и бяха последвани от груб смях. Легатите се потяха на трибуната. Марк Антоний изпъчи гърди, пое дълбоко дъх и гласът му отекна от околните сгради.
- Аз съм римски консул, пълномощник на Сената. В моята персона е съсредоточена властта на Рим, за да мога да съдя другите за престъпленията им срещу държавата.
Смехът и подвикванията замряха. Марк Антоний остави мълчанието да се проточи, докато решаваше как да продължи. Беше възнамерявал да покаже милост и така да ги спечели на своя страна, а ето че те се бяха обърнали срещу него.
- Ами твоите престъпления? - внезапно извика някой от тълпата. - Какво ще кажеш за Цезар?
Марк Антоний стисна трибуната с ръце и се наведе напред. Изведнъж осъзна, че те гледат на него само като на представител на Сената. Имаше късмет, че още не се бяха нахвърлили да го смажат.
- За Цезар ли? - озъби се той. - Аз съм човекът, който изнесе погребалната реч и който стоя до тялото му, докато огънят го поглъщаше. Бях негов приятел. Когато Рим се обърна към мен, не се поколебах. Следвах закона. Никой от вас не може да каже същото за себе си.