Замълча и загледа как израженията им се променят. Войниците започваха да му вярват.
- Виждам пред себе си мъже от шест легиона. Децим Юний контролира област при Алпите само с няколко хиляди войници, които да поддържат ред. В безопасност ли е той от нас? Не, не е. - Марк Антоний се озъби и гласът му зазвуча още по-сил- но. - Вие призовавате за отмъщение за Цезар. И аз съм тук, за да ви го дам.
Войниците отвърнаха с ликуващи викове, силни колкото гневните им възгласи преди малко. Доволен, Марк Антоний отстъпи назад. Сенатът беше възнамерявал да го лиши от популярност, като го принуди да подложи легионите на децимация. А вместо това, срещу живота на сто престъпници, той ги беше спечелил на своя страна. Усмихна се при мисълта какви физиономии ще направят Бибил и Светоний, когато научат.
Обърна се към легатите и се намръщи, когато видя, че онзи, на когото бе наредил да напусне, още е тук и е пребледнял като восък.
- Кой легион командваш? - остро попита Марк Антоний.
- Четвърти Железен, консуле. - За миг в очите на легата се появи отчаяна надежда, че ще бъде помилван.
- Кой е заместникът ти?
Мъжът пребледня още повече. С кариерата му бе свършено.
- Трибун Либурний, консуле.
- Кажи му да ми се яви, за да преценя дали е годен да командва.
Легатът задъвка устни и се опита да върне достойнството си.
- Мисля, че назначението се дава от Сената.
- Вече казах. Днес аз съм Сенатът и имам пълната власт да назначавам и освобождавам. А сега се махай. Видя ли те още веднъж, ще заповядам да те убият.
На легата не му оставаше друго, освен да отстъпи и да отдаде чест с трепереща ръка, преди да се махне. Марк Антоний насочи вниманието си към останалите легати.
- Всички, елате с мен. Имаме да планираме кампания. Внезапна мисъл го накара да спре, докато слизаше по стъпалата. - Къде са парите за похода срещу партите?
- В Рим, консуле. Бяха тук, но Цезар нареди да ги отнесат на Марсово поле при Седми Победоносен.
Марк Антоний затвори очи за момент. Богатството на Цезар е било на една ръка от него, а той бе позволил да му се измъкне. Боговете му бяха дали легиони и в същото време го бяха лишили от възможността да им плаща.
- Няма значение. Хайде, елате е мен.
Агрипа спря и разтърка очи, за да изтрие потта и умората. Каза си, че му трябва само кратка почивка, преди да продължи. Октавиан беше като виелица, носеща се по Марсово поле. Преди пристигането му легионите бяха бездействали, макар отстрани сигурно да бяха изглеждали нормално - смяна на постовете, опашки за храна, работещи ковачници.
Агрипа се опита да сдържи прозявката си и челюстта му изпука болезнено.
Веднъж беше видял моряк, ударен по главата от падаща мачта по време на буря. Дъждът беше измил кръвта и човекът бе продължил да сгъва платна и да връзва въжета насред виещия вятър. Няколко часа по-късно, когато бурята бе отминала, морякът изведнъж изкрещя от болка и падна в безсъзнание на палубата. Така и не дойде на себе си и ден по-къс- но хвърлиха тялото му през борда. Смъртта на Цезар беше зашеметила легионите по същия начин. Те продължаваха да изпълняват задачите си, но с изцъклени очи и неми като онзи моряк. Пристигането на Октавиан бе променило всичко това. Той отново им бе дал цел и това си личеше в приветствените викове на хората, които го разпознаваха като един от приятелите на Цезар. Оживена суматоха беше сменила апатията и отчаянието.
Усмихна се, когато видя Меценат да бърза през лагера - водеше два коня. Беше зачервен и плувнал в пот, но въпреки това подвикна насмешливо:
- Капна, а?
Агрипа се ухили, но не помръдна от мястото си. В момента оценяваше напълно избора си на кариера във флота. Центурион капитанът бе господар на кораба си и рядко му се случваше да върви много или да влачи планините от провизии и екипировка, които тези тук мъкнеха навсякъде със себе си. От флота нямаше никакви новини. Меценат се беше оказал прав. Но той също беше повлечен от устрема на Октавиан, въпреки всичките си опасения. Почти нямаха време да се замислят какво са постигнали - Октавиан продължаваше напред, движен от някаква неизчерпаема и луда енергия, на която Агрипа можеше единствено да завижда.
Дори флотски офицер като него трябваше да признае, че е впечатлен ог начина, по който легионът се строяваше за поход. Рутината и веригата на командването бяха така дълбоко вкоренени, че войниците можеха за нула време да преминат от състояние на привиден хаос в бляскави редици от мечове и щитове. И в същото време в устрема им се долавяше нещо повече от дисциплина. Октавиан беше дал заповед целият лагер да стяга багажа и с напредването на сутринта войниците приключваха задачите си и се строяваха мълчаливо, обърнати към града. Агрипа насочи острия си поглед в далечината. Подобно на Меценат, той бе зашеметен от амбициите на Октавиан. Струваше му се лудост и предателство дори да си помисли за марш към самия център на града, право в пастта на Сената. Поклати глава и се усмихна иронично. Може и да беше лудост, но той не следваше Октавиан. А Цезар. А ако Цезар поведеше хората си дори в Хадес, те щяха да го последват без капка колебание.