Марсово поле беше оголено - нужниците бяха запълнени и разрушени, дървените постройки бяха разглобени и прибрани. Агрипа тръгна към предните редици, където един легионер търпеливо го очакваше с шлема и коня му.
Меценат и Октавиан вече бяха там, също и Гракх, който наблюдаваше всичко със светнали очи. Легатите Силва и Павлиний изглеждаха великолепно в сияещите си лъснати брони. Сякаш се бяха подмладили от първия път, когато ги беше видял. Агрипа скочи в седлото, без да обръща внимание на протестиращите си мускули.
Когато слънцето достигна зенита си, в храмовете, по пазарите и работилниците зазвъняха звънци и камбани, за да оповестят средата на деня и новите смени. Агрипа погледна назад към десетте хиляди легионери и четирите хиляди лагерни работници, които ги следваха. Лицата на всички сияеха - най-великите бойци на най-великата държава в света.
Рядко му се случваше да разпознае някой момент като особено важен. Като нравило последиците от решенията се разбираха месеци и дори години по-късно. Сега обаче Агрипа разбираше, че моментът е изключително важен. Името Цезар не би могло да постигне много само по себе си. Но Октавиан беше намерил думите, е които да се обърне към хората. Агрипа сложи шлема си и завърза кожените ремъци под брадичката си.
Октавиан погледна наляво и надясно към двамата си приятели. Очите му проблясваха весело и нетърпеливо.
- Е, с мен ли сте?
- Не бих пропуснал подобна възможност за нищо на света - отвърна Меценат.
Октавиан се усмихна.
- Легат Силва, дай сигнал за тръгване. Да напомним на Сената, че не е единствената сила в Рим.
Зовът на тръбите проехтя по Марсово поле и Седми Победоносен и Осми Близнашки тръгнаха в крак към града.
11
Портите на Рим бяха отворени. Новината се разпространяваше из града със скоростта на вятъра. Името Цезар се носеше от уста на уста и хората излизаха на тълпи да видят наследника на Рим и света.
Отначало Октавиан и легатите яздеха сковано, но бяха посрещнати с приветствени викове и тълпите растяха с всяка следваща улица.
Градът беше виждал много процесии в миналото. Навремето Марий беше настоял пред Сената да му бъде гласуван триумф, а Юлий Цезар беше чествал победите си с цели четири, по време на които бе хвърлял пари на тълпите.
По-наблюдателните можеха да видят, че гражданите са по-мършави, отколкото преди бунтовете. Голяма част от града все още бе в развалини, но въпреки това хората изпитваха гордост и крещяха одобрително. Вълнението им действаше на Октавиан като вино и го възбуждаше. Единственото, което липсваше, бе робът до него, който да му шепне: „Не забравяй, че си смъртен“.
Всички предишни триумфи бяха завършвали на форума и тълпата като че ли разбираше това и тичаше пред легионите, така че улиците се задръстваха все повече и повече. Граждани и роби започнаха да скандират: „Цезар“ и Октавиан се изчерви, завладян от емоции.
На три кръстовища имаше групи, които крещяха оскърбления, но виковете им бързо бяха заглушени от гласовете на онези около тях.
Легионите вървяха към сърцето на града и Октавиан знаеше, че никога няма да забрави това изживяване. Сенатът може и да се беше обърнал срещу фамилията му, но народът показваше любовта си към нея без никакво колебание.
Прехвърлиха Капитолий по същия път, по койго бяха минали убийците. Октавиан стисна зъби при мисълта за онези, които се бяха нарекли Освободители и бяха вървели, гордо вдигнали окървавените си ръце. Именно тази картина го разяряваше най-бързо. Убийствата бяха до болка познати в републиката, но не и представянето им за доблестни и почтени дела. Октавиан мразеше Освободителите заради това толкова, колкото и заради завистта и алчността им.
Не се съмняваше, че в момента сенаторите пращат между домовете си трескави съобщения и са затаили дъх от страх. Усмихна се горчиво при тази мисъл. Без силата на легионите те бяха просто няколкостотин застаряващи мъже. И той беше разкрил това, бе вдигнал завесата, която скриваше колко слаби са всъщност. Надяваше се всички онези, които бяха гласували амнистията, да чуват рева на тълпата, приветстваща Цезар. И се надяваше този рев да смразява кръвта им.