Грач поклати глава.
— А можеш ли да ги чуеш или помиришеш?
Грач свъси вежди замислено, наостри уши и пак поклати глава.
— Тогава как разбра, че са тук, преди да ги забележим?
Огромният звяр повдигна вежди, големи колкото дръжки на брадва, и погледна Ричард. Сви рамене, смутен от неспособността си да даде задоволителен отговор.
— Искаш да кажеш, че преди да ги видиш, си ги почувствал, така ли? Нещо отвътре ти е подсказало присъствието им?
Грач грейна в усмивка и кимна, щастлив, че Ричард го е разбрал. Ричард усещаше присъствието на сбързовете по подобен начин. Преди да ги види, ги чувстваше, виждаше ги в съзнанието си. Но Грач не притежава дарбата. Тогава как го прави?
Може би просто защото животните усещат някои неща по-ясно от хората. Вълците обикновено надушват човека преди той тях. Също както сърната побягва от храстите веднага щом те види, но е усетила присъствието ти много преди това. Като цяло животните имат по-изострени сетива от хората, а от всички животни хищниците са най-чувствителни. Грач определено беше хищник. И животинското му чувство явно му служеше по-добре, отколкото магията служеше на Ричард.
Госпожа Сандерхолт, която бе слязла при тях на долната площадка, постави бинтованата си длан на косматата ръка на Грач.
— Благодаря ти, Грач. — Тя се обърна към Ричард и каза едва чуто: — Помислих си, че е решил да ме убие — призна му тя. Огледа някои от разхвърляните по земята трупове. — Виждала съм как змейове убиват хора. Когато ме сграбчи във въздуха, бях сигурна, че ще ме убие. Но съм грешала. Той е по-различен. — Тя отново се обърна към Грач: — Ти ми спаси живота. Благодаря.
Усмивката на Грач разкри в целия им блясък кървавите му остри зъби. Гледката накара госпожа Сандерхолт да ахне.
Ричард погледна страховитото ухилено лице.
— Престани, Грач. Пак я плашиш!
Устата на змея се сви, устните закриха дългите, злокобно остри зъби. Набръчканото му лице се нацупи. Той се имаше за любящо същество и си мислеше, че и околните го възприемат така.
Госпожа Сандерхолт го погали по ръката.
— Всичко е наред. Усмивката му е сърдечна и по своему симпатична. Просто не съм… свикнала с нея, това е всичко.
Грач отново се усмихна на госпожа Сандерхолт, като прибави и спонтанно ентусиазирано пляскане с криле. Без да иска, госпожа Сандерхолт отстъпи назад. Тя започваше да свиква с мисълта, че този змей е по-различен от останалите, считани за опасни за хората, но инстинктите й отказваха да се подчинят на разума. Грач пристъпи напред, за да я прегърне. Ричард беше убеден, че преди да разбере благородните намерения на звяра, госпожа Сандерхолт ще умре от страх, затова спря приятеля си с ръка.
— Той те харесва, госпожо Сандерхолт. Просто иска да те прегърне, това е. Но мисля, че благодарностите ти бяха достатъчни.
Тя бързо се съвзе.
— Глупости. — Топло усмихната, протегна ръце към звяра. — Прегърни ме, Грач.
Грач изгъргори щастливо и я вдигна в прегръдката си. Със затаен дъх Ричард следеше дали приятелят му ще бъде достатъчно внимателен с жената. Госпожа Сандерхолт издаде приглушен, безпомощен кикот. Стъпила отново на земята, намести кокалестото си тяло в роклята и непохватно оправи шала на раменете си. Лицето й сияеше.
— Прав си, Ричард. Той не е домашно животно, а приятел.
Грач закима ентусиазирано, ушите му щръкнаха, крилете му запляскаха щастливо.
Ричард вдигна от земята една бяла пелерина, която му се стори по-чиста. Помоли госпожа Сандерхолт да му позволи да я заведе пред дъбовата врата на каменната постройка с нисък покрив наблизо и да я наметне с пелерината.
— Искам да се съсредоточиш — каза й той. — Мисли за кафявия цвят на вратата зад тебе. Сложи си качулката и дръж пелерината плътно под брадичката си и ако това ще ти помогне да се съсредоточиш, затвори очи. Представи си, че си едно цяло с вратата, че си същата на цвят.
Тя го погледна смръщено.
— Защо ми е да го правя?
— Искам да видя дали можеш да станеш невидима като тях.
— Невидима ли?
Ричард й се усмихна окуражително.
— Нека само опитаме, а?
Тя въздъхна и накрая кимна. Затвори очи. Дишането й се забави, стана монотонно. Нищо. Ричард изчака още известно време. Пак нищо. Пелерината си остана бяла, нито гънка по нея не покафеня. Госпожа Сандерхолт отвори очи.
— Станах ли невидима? — попита тя. Гласът й прозвуча така, сякаш се страхуваше, че наистина се е получило.
— Не — призна Ричард.
— Не съм се и надявала. А как успяват да го постигнат тези отвратителни змиевидни същества? — Тя махна пелерината от раменете си и потръпна от отвращение. — А защо мислеше, че ще успея?