Според обичая щом слънцето най-после се вдигне изцяло над хоризонта и облее огъня със светлината на Създателя, потокът на Хан трябва да се прекъсне. Когато Сестрите отдръпнаха силата си, пирамидата се срути и от нея остана купчина пепел и няколко обгорели пъна, които да напомнят къде е била извършена церемонията на зеления хълм. Към небето се изви струя дим и малко по-късно се разтвори в тихия, просветляващ ден.
От Прелат Аналина и Пророк Натан в света на живите остана единствено купчинка сивкава пепел. Всичко свърши.
Сестрите безмълвно започнаха да се оттеглят, някои сами, други прегръщайки успокоително момче или послушница. Като изгубени души те се спуснаха надолу към града, към Двореца на пророците, за да се приберат в осиротелия си дом. Сестра Вирна целуна безименния си пръст и в главата й изплува мисълта, че сега, когато и Пророкът е мъртъв, освен своята майка те са загубили и баща си.
Тя скръсти ръце под гърдите си и разсеяно се загледа в отдалечаващите се надолу Сестри. Така и не успя да се сдобри с Прелата приживе. Тази жена я бе използвала и унижила, бе допуснала да бъде разжалвана, задето е изпълнила задълженията си и дадените й заповеди. Макар всички Сестри да служеха на Създателя и Вирна да знаеше, че всичко, сторено от Прелата, е било в името на доброто, тя изпита болка, задето Аналина се бе възползвала нечестно от нейната вярност. Това я караше да се чувства като глупачка.
Прелат Аналина беше ранена тежко от Сестра Улиция, Сестра на мрака, и оттогава бе останала да лежи в безсъзнание близо три седмици, преди да умре. Поради тази причина Сестра Вирна така и не успя да поговори с нея. За Прелата се грижеше единствено Натан, полагаше неимоверни усилия да спаси живота й. Но не успя. Жестоката съдба отне и неговия живот. Макар винаги да бе мислила Натан за изключително корав човек, напрежението явно се бе оказало твърде силно дори за него. Та той, в крайна сметка, беше почти на хиляда години. Вирна дори си помисли, че Пророкът вероятно е остарял през двайсетте години, докато тя е била навън, за да търси Ричард и да го доведе в Двореца.
При спомена за Ричард на устните й цъфна усмивка. Той я бе докарвал до границите на търпението, но, от друга страна, също бе станал жертва на плановете на Прелата, въпреки че явно разбираше и приемаше нещата, които тя му готви, и че не таеше никакви лоши чувства към нея.
Сви я сърцето, като си помисли, че Калан, възлюбената на Ричард, вероятно вече е мъртва, както бе предсказано в онова ужасно пророчество. Надяваше се да не е така. Прелатът бе твърда жена и умееше да организира събитията в живота на много хора. Сестра Вирна се надяваше наистина да е направила всичко в името на децата на Създателя, а не подтиквана от лични амбиции.
— Виждаш ми се ядосана, Сестро Вирна.
Тя се обърна и видя до себе си младия Уорън, пъхнал ръце в противоположните ръкави на тъмновиолетовата си роба, извезана с брокат по ръбовете. Сестрата се огледа и установи, че двамата с Уорън са останали съвсем сами на хълма. Останалите, явно тръгнали отдавна, се виждаха по склона като тъмни петна.
— Може и да съм, Уорън.
— И на какво се дължи това, Сестро?
Тя приглади полите на кафявата си рокля с длани.
— Може би просто се ядосвам на себе си. — Тя потърси друга тема на разговор, за да избяга от въпросите му. — Толкова си млад още — искам да кажа в обучението си, — че ми е някак непривично да те гледам без Рада’Хан.
Сякаш припомнил си нещо при думите й, той плъзна пръсти към врата си там, където през по-голямата част от живота му бе стояла яката.
— Млад спрямо онези, които живеят под заклинанието на Двореца — може би, но спрямо хората извън него — едва ли. Аз съм на сто петдесет и седем години, Сестро. Но наистина оценявам това, че ми свали яката. — Той отмести ръка от врата си и отметна от лицето си кичур къдрава руса коса. — През последните няколко месеца сякаш целият свят се преобърна.
Тя се засмя.
— И на мен ми липсва Ричард.
Лицето му грейна в усмивка.
— Наистина ли? Той беше рядко срещан човек, не мислиш ли? Направо не мога да повярвам, че е успял да попречи на Пазителя да избяга от отвъдния свят. Но явно е спрял духа на баща си и е върнал Камъка на сълзите на мястото му, защото в противен случай досега да сме погълнати от мъртвите. Право да ти кажа, през целия ден на зимното слънцестоене се обливах в студена пот.
Сестра Вирна кимна, сякаш за да подчертае съгласието си.
— Онова, което му каза, явно му е било от полза. И ти се справи чудесно, Уорън. — Тя за миг се вгледа в нежната му усмивка и забеляза колко малко се е променило лицето му през годините. — Радвам се, че реши да останеш в Двореца за известно време. Макар яката вече да не е на врата ти. Както изглежда, останахме без Пророк.