Отвъд, над звуците на битката, дрънченето на стомана и виковете, се чуваше свистенето на светлината. Ричард се носеше като вихър. Това, от което бягаха, беше по-страшно от ножовете и мечовете. На Калан не й бе нужна помощ, за да го следва. Бягаше редом с него.
Щом прекосиха реката и навлязоха в града, нощта се стопи във внезапен блясък. След миг откъм Двореца изникнаха мастиленочерни сенки. Двамата се шмугнаха зад стената на един затворен магазин и се опитаха да успокоят дишането си. Ричард надзърна иззад стената на сградата и видя от всички прозорци на Двореца да изригва ослепителна светлина, дори от прозорците на високите кули. Светлината сякаш струеше от самите камъни.
— Имаш ли още сили да бягаш? — попита той задъхано.
— Изобщо не искам да спирам — отвърна тя.
Ричард познаваше добре града между Двореца и гората. Поведе Калан през обърканата, изплашена тълпа. Тичаха през натъпкани със сгради улички, покрай огромни дървета, докато накрая стигнаха до предградията на Танимура.
На половината път по хълма над града Ричард почувства мощен тътен, разтърсващ земята, който едва не го повали. Без да се обръща, прихвана Калан с ръка и скочи заедно с нея зад голям камък. Потни и изтощени, двамата се сгушиха един в друг в очакване тътенът да отмине.
Вдигнаха глави точно навреме, за да видят как светлината разпаря масивните кули и каменни стени на Двореца на пророците, сякаш ураган бе разкъсал огромен лист хартия. Целият остров Халсбант сякаш се срина. Във въздуха изригнаха парчета дървета и земя, камъни с всякаква големина. Ослепителна светкавица блъсна пред себе си мътна фурия от отломки. В реката не остана вода, над нея нямаше мостове.
Светлинната завеса се понесе напред с бумтене. Градът отвъд острова се изправи пред стихията.
Небето блесна, сякаш небесните покои искаха да са в синхрон със ставащото на земята. Периферията на трептящата светлинна камбана заля земята на километри от града. Ричард си спомни границата. Това бе външният щит, който го възпираше, когато бе с яка на врата.
— Наистина онзи, който носи смърт — прошепна Калан, без да откъсва очи от гледката. — Не знаех, че си способен на подобно нещо.
— Нито пък аз — едва промълви Ричард.
Въздушната стихия приближаваше към тях, помитайки растителността нагоре по хълма. Двамата се скриха зад камъка, докато премине бумтящата стена от пясък и прах.
Щом всичко притихна, предпазливо подадоха глави. Нощта се бе завърнала и във внезапната тъмнина Ричард не можеше да види добре какво става долу, но знаеше — Дворецът на пророците е разрушен.
— Ти успя, Ричард — най-после каза Калан.
— Ние успяхме — отвърна той и се загледа в мъртвата, черна дупка в центъра на градските светлини.
— Радвам се, че взе тази книга. Искам да знам какво още пише за теб. — На устните й започна да се прокрадва усмивка. — Джаганг май няма да живее тук.
— И аз така мисля. Добре ли си?
— Да — отвърна тя. — Но се радвам, че свърши.
— Опасявам се, че току-що започна. Хайде, Плъзгата ще ни отведе в Ейдиндрил.
— Още не си ми казал каква е тая Плъзга.
— Не мисля, че ще ми повярваш. Почакай да видиш с очите си.
— Доста впечатляващо, магьоснико Зорандер — каза Ан и се извърна.
Зед изръмжа сърдито:
— Не съм аз.
Ан избърса сълзите от очите си, радваше се, че е станало тъмно и той не може да ги види, но трябваше да полага усилие да запази и гласа си безстрастен:
— Може ти да не си хвърлил факлата, но ти подреди кладата. Доста впечатляващо. Виждала съм светлинна мрежа да взривява стая, но това…
Той отпусна нежно ръка на рамото й.
— Съжалявам, Ан.
— Е, което трябва да стане, трябва да стане.
Зед я стисна за рамото, сякаш да й покаже, че разбира.
— Чудя се кой ли е хвърлил факлата?
— Сестрите на мрака си служат със Субстрактивна магия. Сигурно някоя от тях случайно е запалила светлинната мрежа.
Зед я погледна в тъмнината.
— Случайно? — Той махна ръка от рамото й и изхърка колебливо.
— Трябва така да е станало — каза тя и въздъхна.
— Прилича ми на малко повече от случайност.
Тя долови нотки на гордост в пламенния му шепот.
— Като например?
Той не обърна внимание на въпроса й.
— По-добре да намерим Натан.
— Да — каза Ан, изведнъж сетила се за Пророка. Стисна Холи за ръката. — Оставихме го тук. Трябва да е наоколо.