Той замръзна. Най-сетне мисълта му проработи.
— Къде е Калан? Ти си свързана с мен! Закле ми се!
— Калан? — чу се мелодичен глас. — Тук е. — Мериса посегна надолу към живака. — Но повече няма да ти е нужна. Ще спазя клетвата си — клетвата, която дадох пред себе си.
Тя вдигна отпуснатото тяло на Калан за яката и го изхвърли от кладенеца. Калан се строполи на пода неподвижна, не дишаше.
Преди Ричард да успее да стигне до нея, Мериса удари остриетата на ябри в камъка. Сладкият звук го сграбчи, краката му отслабнаха, не можеше да ги помръдне, стоеше и гледаше като замаян усмихнатото лице на Мериса.
— Ябри пее за теб, Ричард. Песента те вика.
Тя се приближи, звукът на ябри се усили. Тя обърна неустоимия обект на глада му, показа му го, примами го с него. Ричард навлажни устни, костите му вибрираха с тътнещия звук на ябри. Усещането го опияняваше.
Тя се приближи, най-сетне му го поднесе. Пръстите му го поеха и песента се вряза във всяка фибра на тялото му, заплени всяко ъгълче на душата му. Мериса се усмихна, щом пръстите му стиснаха дръжката. Той потръпна от усещането. Изпита болезнено удоволствие.
Тя измъкна от сребристия басейн още един ябри.
— Това е само половината, Ричард. Трябва ти и другият.
Изсмя се ефирно и леко и удари втория ябри в стената. Песента го заслепи почти напълно, обзе го копнеж да хване дръжката в ръката си. С усилие се задържа на крака. Трябва да вземе и втория ябри. Наклони се над кладенеца и се протегна към него.
Мериса му се хилеше подигравателно, но му беше все едно, искаше, копнееше да стисне в ръката си втория ябри.
— Дишай — каза Плъзгата.
Разсеян, Ричард погледна надолу. Плъзгата гледаше жената, отпусната на пода край стената. Той тъкмо се накани да каже нещо и Мериса удари за втори път ябри в стената.
Краката му се подкосиха. Вдигна лявата си ръка с ябри в юмрук и се подпря на стената, за да се изправи.
— Дишай — повтори Плъзгата.
През омайващата, тътнеща мелодия, изпълваща фибрите му, Ричард се опита да проумее кой лежи край стената и на кого говори Плъзгата. Стори му се важно, но не можеше да си отговори защо. Кой е?
Смехът на Мериса отекна в стаята и тя отново удари ябри в стената.
Ричард нададе безпомощен вик на екстаз и копнеж едновременно.
— Дишай — каза Плъзгата за трети път, този път още по-настоятелно.
Изведнъж през опияняващата песен на ябри му просветна. Вътрешното му желание се надигна, проправи си път през зашеметяващата мелодия, която го бе стиснала в смъртна хватка.
Калан.
Погледна я. Не дишаше. Вътрешният му глас извика за помощ.
Щом ябри запя отново, мускулите на врата му се вкамениха. Блуждаещият му поглед се съсредоточи върху нещо на пода пред него.
Мускулите му се напрегнаха в крайна необходимост. Ръката му се протегна. Пръстите му го докоснаха. Стисна го и през тялото му премина друг копнеж. Разбра.
Във взрив на ярост Ричард вдигна Меча на истината от каменния под и в стаята зазвуча друга песен.
Мериса втренчи в него смъртоносен поглед и отново удари ябри в стената.
— Ще умреш, Ричард Рал. Заклех се да се окъпя в кръвта ти и ще го направя.
С последни сили, подхранвани от гнева на меча, Ричард се спусна към каменната стена и се протегна, потопи меча в живака.
Мериса изпищя.
През плътта й се стрелнаха сребърни вени. Крясъците й отекнаха в каменната стая, ръцете й се протегнаха в безумен копнеж да избяга от Плъзгата, но беше твърде късно. Метаморфозата премина през нея и тя се разтопи в живачната маса, превърна се в сребърна статуя в сребърния кладенец. Острите черти на лицето й омекнаха и онова, което някога беше Мериса, потъна в плискащите се вълни на живака.
— Дишай — каза Плъзгата на Калан.
Ричард захвърли ябри и се спусна през стаята. Вдигна Калан на ръце и я занесе до кладенеца. Наведе я през стената, обгърна я през корема и натисна.
— Дишай, Калан! Дишай! — Натисна отново. — Направи го заради мен! Дишай! Моля те, Калан, дишай!
Дробовете й изплюха живака и тя си пое внезапна, отчаяна глътка въздух, после още една.
Най-после се извърна в ръцете му и се отпусна върху него.
— О, Ричард, ти беше прав. Беше толкова невероятно, че забравих да дишам. Ти ме спаси.
— Но уби другата — отбеляза Плъзгата. — Предупредих го за магическия предмет, който носи. Не е по моя вина.
Калан примигна срещу сребърното лице.
— Какво говориш?
— Онази, която вече е част от мен.
— Мериса — обясни Ричард. — Вината не е твоя, Плъзга. Трябваше да го направя, иначе щеше да убие и двама ни.
— Тогава отговорността е снета от мен. Благодаря ти, Господарю.
Калан се обърна към него и погледна меча.