— Само побързай — каза той между защитата и нападението.
Огромното червено туловище се хвърли към него, опитвайки се да го размаже върху камъка. Ричард се гмурна на една страна, но кралицата не се отказа и посегна към крака му. Той изкрещя от болка и замахна с меча към нахвърлилия се върху му звяр.
Дъската внезапно се стовари върху хрилете на главата на кралицата. Тя отстъпи назад, виейки от болка, размаха яростно криле и ноктите й раздраха въздуха. Калан го дръпна под ръка и му помогна да се изкатери нагоре. И двамата цопнаха в гнусната вода.
— Улучих ги всичките — каза Калан. — да се махаме.
— Трябва да унищожа и нея, иначе ще снесе още.
Но кралицата на сбързовете, при вида на изпочупените си до едно яйца, премина от нападение в бягство. Крилата й се раздвижиха бясно и я издигнаха във въздуха. Тя се спусна към стената и заби нокти в пукнатините, започна да се катери към голямата дупка високо горе в Кулата.
Ричард и Калан се измъкнаха от вонящия басейн и стъпиха на пътеката. Ричард се хвърли към стълбите и ги поведе нагоре по Кулата, но щом стъпи на крака си, се строполи на пода.
Калан му помогна да се изправи.
— Сега не можеш да я стигнеш. Унищожихме всичките й яйца, за нея ще се притесняваме по-късно. Счупен ли е кракът ти?
Ричард се облегна на парапета и потърка раненото място, като гледаше как кралицата се изкачва към отвора високо горе в Кулата.
— Не, тя само го блъсна в камъка. Трябва да слезем в града.
— Но ти не можеш да вървиш.
— Нищо ми няма. Болката намалява. Да тръгваме.
По пътя Ричард взе една от светещите сфери и подпирайки се на Калан, се запъти към изхода. Тя никога не бе стъпвала в коридорите и стаите, през които я водеше той. Ричард я взимаше в прегръдките си, когато минаваха през щитовете и постоянно я предупреждаваше какво не бива да пипа и къде да не стъпва. Тя от време на време го питаше защо, но спазваше настоятелните инструкции, мърморейки си, че никога не е знаела, че в Кулата има подобни странни места.
Докато стигнаха до коридорите и помещенията горе, кракът му, макар все още да го болеше, бе по-добре. Стъпваше, макар и накуцвайки.
— Най-после знам къде сме — каза Калан, щом стигнаха до дългия коридор покрай библиотеките. — Опасявах се, че никога няма да се измъкнем от подземията.
Ричард се запъти към коридорите, които знаеше, че водят навън. Калан възропта, че не може да се мине оттам, но той настоя, че винаги е минавал по този път, и тя с неохота го последва. Ричард я хвана, за да я преведе през щита в големия коридор на входа и двамата се зарадваха на удалата им се възможност.
— Колко още има? — попита тя и огледа близката залостена стая.
— Тук е. Тази врата води навън.
Щом излязоха през вратата, Калан се завъртя два пъти в изумление. Сграбчи го за ризата и показа вратата:
— Тук? Влизал си тук? Оттук ли си влязъл в Кулата?
Ричард кимна.
— Насам водеше каменната пътека.
Тя гневно му посочи над вратата.
— Виж какво пише там. И си влязъл оттук!
Ричард погледна думите, издълбани в камъка над огромната врата.
— Нямам представа какво означават.
— Тавол де атор Мортадо — каза тя, произнасяйки ги на глас. — Означава „Пътека на мъртвите“.
Ричард хвърли бърз поглед на другите врати. Спомни си за нещото, което ги бе нападнало първия път.
— Ами това ми се стори най-голямата врата, а пътеката водеше право натам, и аз реших, че оттам се влиза. Някак си се връзва, като се замислиш. Нали съм наречен „онзи, който носи смърт“.
Калан удивено стисна ръце.
— Страхувахме се, че ще се качиш в Кулата. Страшно се притеснявахме, че ще влезеш тук и ще загинеш. Добри духове, не мога да повярвам, че не си. Дори магьосниците не влизат оттук. Този щит не би ме пуснал без твоя помощ. Дори само този факт е трудно да се проумее. Мога да преминавам през всички щитове, освен през охраняващите най-опасните места.
Ричард чу скърцане на камъни и забеляза движение отвъд пътеката. Дръпна Калан в средата на утъпканите камъни, нещото се заизвива към него.
— Какво има? — попита Калан.
Той посочи.
— Нещо идва.
Калан му се намръщи през рамо и стъпи на пътеката.
— Не се страхуваш от това, нали? — Наведе се и зарови ръка в чакъла, нещото се вдигна към нея. Тя завъртя ръка, сякаш чеше домашно животно.
— Какво правиш!
Калан продължи да се закача с нещото под пътеката.
— Просто каменна хрътка. Магьосникът Гилер я измисли, за да плаши една жена, която го преследваше непрекъснато. Тя се страхуваше да мине през пътеката, а разбира се, никой, който е с акъла си, не би тръгнал по пътеката на смъртта. — Калан се изправи: — Искаш да кажеш… не ми казвай, че си се уплашил от каменната хрътка.