Накрая успя да се добере до Калан, стисна я за китката, тя се вкопчи в ръката му, а той заби меча до дръжката в повдигащите се червени гърди. Грешка.
Смъртно ранената кралица на сбързовете стисна в предсмъртна хватка крака на Калан. Червеният звяр се олюля, с кошмарно бавно движение се надвеси над парапета на моста към зейналата бездна. Калан изкрещя. Ричард я стисна за ръката с всичка сила. Кралицата полетя към пропастта и Ричард усети как коремът му се лепва за парапета на моста.
Завъртя меча над ръба и с мощно движение преряза ръката, стиснала Калан за крака. Червеният звяр се завъртя надолу и се изгуби в бездънната пропаст.
Калан увисна, стиснала само китката на Ричард. По ръцете им се стичаше кръв. Той усети как китката й се изплъзва от хватката му. Бедрата му бяха единственото, което го задържаше на парапета.
С мощно усилие я повдигна леко нагоре.
— Хвани се за стената с другата ръка. Не мога да те държа повече. Изплъзваш ми се.
Калан се вкопчи със свободната си ръка за стената, облекчавайки част от тежестта. Той хвърли меча на земята зад себе си и я подхвана с другата ръка под мишницата. Стисна зъби, с нейна помощ я вдигна до парапета и я изтегли на пътя.
— Махни ги! — изкрещя тя. — Махни ги!
Ричард отвори ноктите и освободи крака й. Хвърли червената лапа в бездната. Калан се отпусна в прегръдките му, задъхана от изтощение, твърде слаба, за да може да говори.
През пулсиращата болка Ричард усети топлината на облекчението.
— Защо не използва силата си… светкавицата?
— В Кулата не може да действа, а тук навън това нещо направо ме извади от строя. А ти защо не използва твоята? Оная ужасяваща черна светкавица? Като в Двореца на пророците?
Ричард се замисли.
— Не знам. Не знам как действа дарбата. Свързана е по някакъв начин с инстинкта. Не мога да я накарам да действа по желание. — Той я погали по косата и затвори очи. — Толкова ми се иска Зед да беше тук. Щеше да ми помогне да я овладея. Да ме научи да я използвам. Липсва ми.
— Знам — прошепна тя.
Над накъсаното им дишане той долови човешки викове и дрънчене на желязо. Усети дим. Въздухът бе почернял от дим.
Помогна на Калан да се изправи, без да обръща внимание на яростната болка в рамото си. Забързаха по пътя към завоя, откъдето се виждаше градът.
Когато стигнаха до мястото, спряха внезапно, Калан зяпна.
Шокиран, Ричард падна на колене.
— Добри духове — прошепна той, — какво сторих?
Петдесет и трета глава
— Господарят Рал е! — гласовете понесоха новината през Д’Харанските орди. — Отдръпнете си, Господарят Рал идва!
Следобедният въздух избухна в общ вик. Хиляди гласове се извисиха над битката. В пушека се врязаха оръжия и всички повтаряха:
— Господарят Рал! Господарят Рал! Господарят Рал!
Ричард с мрачно лице запристъпва напред през войската. Ранени, окървавени мъже се надигаха, за да се присъединят към ликуващите.
През мъглата от остър дим Ричард плъзна поглед към улиците, където войниците в тъмни униформи се биеха яростно. Градът бе залян от червеното море на наметалата на „Кръвта на братството“. Те извираха непрекъснато, от всички посоки, безспир.
— Сигурно има над сто хиляди — каза Калан сякаш на себе си.
Ричард бе изпратил стохилядна войска да търси Калан. Бяха на седмици разстояние от града. Бе разделил армията в Ейдиндрил почти на две и бе изпратил едната половина на път. А сега „Кръвта на братството“ се възползваха от грешката му.
Но все пак би трябвало да има достатъчно Д’Харански войници, за да отблъскват набезите им. Нещо се бе объркало страхотно.
Съпътстван от нарастваща тълпа ранени, Ричард стигна до периферията на страхотна битка. „Кръвта на братството“ атакуваше от всички страни. От Кралската улица към небето се стрелваха огнени езици. В центъра на полето от тъмни униформи се издигаше Дворецът на Изповедниците.
Наобиколиха го офицери, радостта им бе помрачена от ставащото наоколо. Крясъците на биещите се се врязваха в нервите.
Ричард се изненада от собствения си безкрайно спокоен глас.
— Какво става тук? Това са Д’Харански войници. Защо ги отблъскват? Не са повече от вас. Защо „Кръвта на братството“ е навлязъл толкова навътре в града?
Претръпналият командир отвърна само с една дума:
— Сбързове.
Ричард стисна юмруци. Тези хора не можеха да се защитават от сбързовете. Един сбърз можеше да повали десетина войници само за минути. А Ричард бе видял в Плъзгата да потъват цяла редица сбързове, стотици.
В началото Д’Харанците може и да не са били превъзхождани числено, но сега вече бяха.