Ричард погледна слънцето и видя, че вече наполовина е паднало зад хоризонта. Над последните стонове на умиращите падаше покривалото на нощта. Знаеше, че и за него няма да дойде утринта.
Усети нещо да го порязва отстрани по ръката и се извърна. Пред очите му се пръсна глава на сбърз, която бе докопал с меча. Започваше да се уморява, а те напредваха. Вдигна острието и разпори корема на следващия. Не чуваше предсмъртните стонове.
Спомни си Калан. Няма да дочака сутринта. Нито той. Нито тя. Смъртта се спускаше над тях заедно с нощта.
С усилие я избута от мислите си. Не можеше да си позволи да се разсейва. Обърна се. Вдигна острието и отсече лапа. Завъртя се, разпори корем. Изви се, посрещна гладка глава. Заби. Потопи. Отряза. Гласовете му говореха и той реагираше, без да задава въпроси и без да се колебае.
Отчаяно си даде сметка, че са избутани към центъра на Ейдиндрил. Обърна се и огледа просторния площад, който кипеше в смут, объркване и тревога, видя Двореца на Изповедниците на няма и два километра разстояние. Сбързовете скоро щяха да разкъсат редиците им и да проникнат в Двореца.
Чу мощен рев и видя отряд Д’Харански войници зад линията на врага да се врязват в „Кръвта“ от една странична уличка, отклонявайки вниманието на предните редици. От другата страна се изсипаха още толкова и пометоха цял рояк мъже в кървавочервени наметала. Д’Харанците се врязаха в сърцето на „Кръвта на братството“ и ги разпердушиниха на парчета.
Замръзна, щом видя Калан начело на група хора. Водеше не само Д’Харански войници, но и мъже и жени от персонала на Двореца. Кръвта му замръзна в жилите, като си помисли как гражданите на Ебинисия се бяха присъединили към защитниците на града си в края на битката.
Какво прави тя? Трябваше да е в Двореца, на сигурно място. Разбираше, че смелата й постъпка може да се окаже фатална. Имаше прекалено много бойци от „Кръвта“ и тя можеше да бъде заклещена между тях.
Преди това да се случи, тя отблъсна врага. Ричард обезглави един сбърз. Тъкмо когато си помисли, че тя сигурно ще отстъпи и ще се върне в Двореца, тя изскочи от друга улица и нападна пак, врязвайки се на друго място в редиците на врага.
Войниците с кървавочервени наметала се извърнаха към новата заплаха. Сбързовете продължиха да действат все така ефективно, както през целия ден.
Ричард се вряза в кървавочервената редица и се насочи към Калан. След като се бе справил с няколко сбърза, схватката с хората му се струваше бавна и лесна. Само дето разстоянието беше доста голямо. Ръцете му бяха капнали, силата му угасваше.
— Калан! Какво правиш! — Яростта на магията придаваше мощ на гласа му и той я сграбчи за ръката. — Изпратих те в Двореца, за да си на сигурно място!
Тя изтръгна ръката си. В другата си ръка стискаше меч, обагрен с кръв.
— Няма да умра свита в някой ъгъл на дома си, Ричард. Ще се боря за живота си. И престани да ми крещиш!
Ричард усети присъствието и се завъртя. Калан се наведе рязко, във въздуха изригна фонтан от кръв и черва.
Тя се обърна и изкрещя заповед на хората си. Те мигновено се втурнаха в атака.
— Тогава ще умрем заедно, Кралице моя — прошепна Ричард, за да не чуе тя, че се е съгласил с нея.
Редиците бяха изтласкани към площада и Ричард усети присъствието на цял рояк сбързове. Чувството беше толкова силно, че не можеше да разбере колко са. Над главите на войниците в кървавочервени наметала видя някаква зеленикава маса, напредваща към града. Не разбра на какво се дължи.
Дръпна Калан назад. Протестът й прекъсна по средата, щом видя пред очите й да се материализират сбързове. Той затанцува между тях, посичайки ги със светкавична бързина.
Без да спира кървавото си клане, Ричард забеляза още нещо: петна. Помисли си, че сигурно е толкова изморен, че небето започва да му се вижда на петна.
Изкрещя в ярост срещу един ябри, приближил се твърде близо. Отсече ръката, веднага след това и главата. Към него се вдигна още едно острие и той се гмурна под него, мечът се движеше преди него. Нанесе удар с ножа, който стискаше в другата си ръка. Трябваше да изрита един зад себе си, за да има време да освободи меча си.
С ледена ярост осъзна, че сбързовете най-сетне са видели в него единствената си заплаха и го обграждаха. Чу Калан да крещи името му. Всичко наоколо плувна в мънистени очи. Нямаше какво да направи, не можеше да избяга дори да искаше. Усети остриетата, приближаващи застрашително към него, не можеше да им попречи.
Бяха твърде много. Добри духове, просто бяха твърде много.
Вече дори не виждаше войниците. Беше обграден от стена от люспи и триостри ножове. Единствено яростта на магията ги забавяше. Трябваше да каже на Калан, че я обича, вместо да й крещи.