Грач май бе пораснал с още някой сантиметър, откакто се бяха разделили. Вече беше колкото голям мъжки екземпляр. Явно ръководеше диренето. Ричард беше изумен, но радостта му се помрачаваше от кланицата наоколо.
— Кралица? — попита Калан. — Нарекъл си ме Кралица на Келтон? Майката Изповедник?
— Тогава ми се стори добра идея — обясни той. — Беше единственият начин да попреча на Келтон да се обърне срещу нас.
Тя го огледа и се подсмихна.
— Много добре, Господарю Рал.
След като Ричард най-сетне прибра меча в ножницата, видя три червени петна посред тъмните кожени униформи на Д’Харанците. Трите Морещици, стиснали Агиелите си в ръка, се затичаха през площада. И трите бяха облечени в червените си униформи, но в ден като днешния червената кожа трудно прикриваше петната от кръв.
— Господарю Рал! Господарю Рал!
Бердин му се хвърли като катерица на клон. Стовари се върху него, сграбчи го за ръцете и краката и го събори във фонтана, пълен с разтопен сняг.
Изправи се върху корема му.
— Господарю Рал! Ти успя! Свали пелерината, както ти казах! Значи в крайна сметка си чул предупреждението ми!
Тя отново го прегърна, стискайки го в червените си ръце. Ричард едва успяваше да си поеме дъх под нея. Макар да не бе паднал в ледената вода по свой избор, с радост прие възможността да измие от себе си част от смърдящата кръв на сбързовете. Тя го сграбчи за ризата и го вдигна да седне, той едва си поемаше дъх. Прегърна го отново с всичка сила.
— Бердин — прошепна той, — рамото ми е ранено. Моля те, не ме стискай толкова силно.
— Нищо ти няма — каза тя с присъщата за Морещица пренебрежителност към болката. — Толкова се притеснявахме. Щом започна нападението, си помислихме, че никога няма да те видим. Помислихме си, че сме се провалили.
Калан се покашля. Ричард протегна ръка към нея.
— Калан, това са моите персонални пазачки — Кара, Райна и Бердин. Дами, това е Калан, моята Кралица.
Бердин, без да прави каквото и да е усилие да слезе от него, се усмихна широко на Калан.
— Аз съм любимката на Господаря Рал.
Калан скръсти ръце и зеленият й поглед помръкна застрашително.
— Бердин, пусни ме да стана.
— Още миришеш на сбърз. — Тя го потопи обратно във водата, после пак го вдигна за ризата. — Така е по-добре. — Тя го придърпа към себе си. — Ако още веднъж избягаш така, без да ме слушаш, ще получиш нещо повече от баня.
— Каква е тая вечна история за теб и разни жени и бани? — монотонно попита Калан.
— Нямам представа. — Той погледна към продължаващата битка, после се втренчи в сините очи на Бердин. Прегърна я със здравата си ръка. — Съжалявам. Трябваше да се вслушам в думите ти. Цената на глупостта ми бе твърде голяма.
— Добре ли си? — прошепна тя в ухото му.
— Бердин, слез от мен. Пусни ме да стана.
Тя се извъртя настрани.
— Коло казва, че сбързовете са вражески магьосници, продали силата си за умението да стават невидими.
Ричард й подаде ръка да стане.
— Аз без малко да направя същото.
Тя се повдигна на пръсти във водата и след като разкопча ризата, огледа врата му.
— Няма го. В безопасност си. Коло описва как става промяната, как кожата им започва да се покрива с люспи. Казва, че онзи твой предтеча, Алрик, създал сила, която може да се бие срещу сбързовете. — Тя посочи: — Змейове.
— Змейове…?
Бердин кимна.
— Вложил в тях способността да надушват сбързовете дори когато са невидими. Затова очите на змейовете са такива искрящозелени. Поради тази вътрешна магическа връзка, която си поделят всички змейове, онези, които имат преки отношения с магьосници, ръководят другите, превръщат се в нещо като генерали на магьосниците в рода на змейовете. Тези змейове са ценени изключително от събратята си, могат да ги поведат на бой със сбързове и да изгонят люспестите същества обратно в Стария свят.
Ричард я гледаше удивен.
— Какво още казва Коло?
— Нямах време да прочета повече. Откакто ти замина, бяхме малко заети.
— Колко време? — Той излезе от фонтана и погледна Кара. — Колко време ме нямаше?
Тя вдигна поглед към Кулата.
— Почти два дни. Не от снощи, а от предишната нощ. Днес на зазоряване в Двореца дойдоха съгледвачи и съобщиха, че „Кръвта“ е по петите им. Малко след това започна атаката. Битката продължава от рано сутринта. Отначало нещата вървяха добре, но после сбързовете… — гласът й заглъхна.
Калан го прегърна през кръста, за да го подкрепи. Той каза:
— Съжалявам, Кара, трябваше да бъда до вас. — Плъзна замъглен поглед върху морето от трупове. — Всичко това е по моя вина.
— Аз убих двама — каза Райна с неприкрита гордост.