Улик и Иган дотичаха запъхтени и застанаха пред него в защитни позиции.
— Господарю Рал — рече Улик през рамо, — толкова се радваме да те видим. Чухме радостното оживление, но всеки път, щом приближавахме до теб, се оказваше, че вече си другаде.
— Наистина ли? — каза Кара и повдигна вежда. — Ние пък успяхме.
Улик извърна очи към битката.
— Винаги ли са такива? — прошепна Калан в ухото му.
— Не — отвърна той, също шепнешком. — В момента полагат огромни усилия, за да се представят пред теб.
Ричард видя, че над „Кръвта на братството“ се развяват бели знамена. Никой не им обърна внимание.
— Д’Харанците не се отказват по средата — обясни Кара, видяла накъде гледа той. — Бият се докрай.
Ричард скочи от фонтана. Щом тръгна, гардовете му го последваха.
Калан го настигна, преди да е направил и три крачки.
— Къде отиваш, Ричард?
— Ще сложа край на това.
— Не можеш. Клели сме се да избием Ордена до крак. Трябва да ги оставиш да го направят. Те биха сторили същото с нас.
— Не мога да го допусна, Калан. Не мога. Ако ги избием до крак, останалите от Ордена никога няма да се предадат, знаейки, че това ще означава смърт. Ако ги пощадим, а не ги убием, ще са по-склонни да се предадат. А ако са по-склонни да се предадат, ще победим, без да губим толкова много от нашите, така ще останем по-силни. Ще победим.
Ричард закрещя заповеди. Мъжете ги понесоха от уста на уста, битката постепенно започна да стихва. Хилядите очи се извърнаха към него.
— Пуснете ги да минат — каза той на един командир.
Ричард се върна при фонтана и се възкачи на стената, проследи как командирите от „Кръвта“ водят хората си към него. Всички Д’Харанци застанаха в готовност. Образува се коридор, мъжете в кървавочервени наметала стъпиха в него, тръгнаха, оглеждайки се.
Офицерът, който вървеше начело, спря пред Ричард. Гласът му беше глух и примирен:
— Ще приемете ли капитулацията ни?
Ричард скръсти ръце.
— Зависи. Съгласни ли сте да ми кажете истината?
Мъжът огледа притихналите, облени в кръв войници.
— Да, Господарю Рал.
— Кой ви каза да нападнете града?
— Инструкциите получихме от сбързовете, мнозина от нас получиха заповеди в сънищата си, от пътешественика по сънищата.
— Искате ли да се освободите от него?
Всички кимнаха и изразиха съгласието си със слаби гласове. С готовност се съгласиха да кажат всичко, което знаят за плановете на пътешественика по сънищата и Императорския орден.
Ричард беше толкова изтощен и така го болеше, че едва се държеше на крака.
— Ако искате да се предадете и да станете поданици на Д’Хара, паднете на колене и се закълнете във вярност.
На фона на настъпващата вечер и стоновете на ранените останалите живи от „Кръвта на братството“ паднаха на колене и произнесоха молитвата за отдаване, казана им от наобиколилите ги Д’Харанци.
Над града се чуха думите в един глас, всички наведоха глави и се заклеха.
„Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“
Докато мъжете откъсваха кървавочервените наметала от гърбовете и ги хвърляха в огъня, Калан се обърна към Ричард:
— Ти промени законите на войната, Ричард. — Тя огледа кървавото клане. — Вече има толкова много убити.
— Твърде много — прошепна той и проследи с поглед „Кръвта на братството“, заобиколени от мъжете, които допреди миг се бяха опитвали да убият. Запита се дали не се е побъркал.
— „Твоята милост ни закриля“ — цитира Калан един ред от отдаването. — Може би това означава, че трябва да е както ти казваш. — Тя го прегърна топло. — Чувствам, че би трябвало да е точно така.
Недалеч от тях госпожа Сандерхолт, стиснала окървавен сатър, се усмихна в знак на съгласие.
На площада грееха искрящи зелени очи. Мрачното настроение на Ричард се подобри, щом пред него грейна зловещата усмивка на Грач. Двамата с Калан се спуснаха към змея.
Никога не се бе чувствал по-добре в косматата му прегръдка. Ричард се смееше през сълзи, краката му се рееха във въздуха.
— Обичам те, Грач. Толкова те обичам.
Калан се присъедини към прегръдката и след миг получи персонална.
— И аз те обичам, Грач. Ти спаси живота на Ричард. Дължа ти всичко.
Грач изгъргори със задоволство и я погали по косата с лапа.
Ричард замахна към една муха.
— Грач! Имаш мухи-кръвопийци!
Самодоволната усмивка на Грач грейна още по-силно. Змейовете използваха мухите, за да им помагат в преследването на плячката, но Грач никога досега не бе имал свои. Ричард не искаше да убива мухите на приятеля си, но те започваха да стават повече от досадни. Жилеха го по врата.