Грач се наведе, потопи лапа в локвичка кръв от сбърз и я прокара по розовия си корем. Мухите послушно се върнаха на пиршеството. Ричард остана изумен.
Огледа всички искрящозелени очи, втренчени в него.
— Грач, май си имал доста вълнуващо приключение. Събрал си всички тези змейове на едно място?
Грач кимна с неприкрита змейовска гордост.
— И те направиха каквото им каза?
Грач се тупна авторитетно в гърдите. Останалите змейове отвърнаха с ръмжене. Грач се усмихна и разкри дългите си зъби.
— Грач, къде е Зед?
Усмивката му се стопи. Огромното му туловище като че се смали, докато поглеждаше през рамо към Кулата. Обърна се, искрящият му поглед като че се замъгли, той поклати тъжно глава.
Ричард преглътна болката.
— Разбирам — прошепна той. — Видя ли го мъртъв?
Грач се удари в гърдите, вдигна косматата си лапа над главата, очевидно за да покаже Зед, посочи Кулата и прикри очите си с лапи — сбързове. Чрез знаци и воден от въпросите на Ричард, му показа, че е довел Зед до Кулата, че е имало битка с много сбързове и че Грач е видял Зед да лежи неподвижен на земята с кърваво чело. После Грач не успял да открие никъде стария магьосник. Тръгнал да търси помощ срещу сбързовете, за да защити Ричард. Доста усилия положил, докато събере другите змейове.
Ричард пак прегърна приятеля си. Грач го притисна силно, после отстъпи и огледа останалите змейове.
Ричард усети как в гърлото му се надига буца.
— Можеш ли да останеш, Грач?
Змеят посочи Ричард с лапа, с другата посочи Калан, после ги събра заедно. Удари се в гърдите, после посочи друг змей. Когато звярът се приближи, Ричард разбра, че е женски.
— Имаш любима? Както аз Калан?
Грач се усмихна широко и се удари в гърдите с две лапи.
— И искаш да останеш със змейовете? — продължи Ричард.
Грач кимна с неохота, усмивката му се разколеба.
Ричард се постара да му се усмихне възможно най-убедително.
— Мисля, че това е чудесно, приятелю. Заслужаваш да бъдеш с любимата си и с новите си приятели. Така пак ще можеш да ни посещаваш. Ти и твоята приятелка винаги сте добре дошли при нас. Всъщност и всички останали. Вратите ни са отворени за вас.
Грач пак се усмихна.
— Но, Грач, ще направиш ли нещо за мен? Моля те? Важно е. Би ли ги помолил да не ядат хора? Ние няма да преследваме змейовете, а вие няма да ядете хора. Става ли?
Грач се обърна към другите и каза нещо на странен гърлен език, който те разбраха. Отвърнаха му с подобни гърлени звуци, но явно не бяха много съгласни. Грач извиси глас и удари лапа в масивното си туловище — беше не по-малък от останалите. Най-накрая стигнаха до съгласие. Грач се обърна към Ричард и кимна.
Калан отново прегърна косматия звяр.
— Пази се и идвай да ни виждаш когато можеш. Вечно ще съм ти задължена, Грач. Обичам те. И двамата те обичаме.
След последна безмълвна прегръдка с Ричард Грач поведе змейовете. Те разпериха криле и изчезнаха в нощта.
Ричард застана до Калан, заобиколен от гардовете си, от армията си и от труповете по бойното поле.
Петдесет и четвърта глава
Ричард се стресна и се събуди. Калан се бе свила на кравай с гръб към гърдите му. Раната на рамото му, нанесена от кралицата на сбързовете, го болеше. Беше позволил на лечителя на армията да я намаже с мехлем, после, твърде изтощен, за да стои на краката си, се бе строполил в леглото в стаята за гости, която използваше. Дори не успя да свали ботушите си, неудобната болка в хълбока му подсказа, че Мечът на истината е все още в ножницата на кръста му и че лежи върху него.
Калан се размърда в прегръдката му — чувство, което го изпълни с радост, но в следващия миг си спомни за хилядите трупове, хилядите загинали заради него и радостта му се стопи мигновено.
— Добро утро, Господарю Рал — поздрави го бодър глас.
Намръщи се към Кара и избоботи някакъв поздрав. Калан примигна на светлината, нахлуваща през прозореца.
Кара им махна с ръка.
— По-приятно е без дрехи.
Ричард се намръщи. Гласът му прозвуча дрезгаво:
— Моля?
Въпросът я озадачи.
— Струва ми се, че ще се убедите, че подобни неща стават по-добре без дрехи. — Тя вдигна ръце на хълбоците си. — Мислех, че поне дотам сте информирани.
— Кара, какво правиш тук вътре?
— Улик искаше да те види, но се страхуваше да влезе, така че го направих аз. За човек с неговия ръст е доста срамежлив.
— Трябва да се поучиш от него — каза Ричард и се изправи на леглото. — Какво иска?