Калан разтърка очи и също седна.
— Не би било лошо.
Кара се усмихна, но щом Ричард я погледна, стана сериозна.
— Открил е тяло в основата на скалата под Кулата.
Ричард се извъртя и седна на ръба на леглото.
— Защо не ми каза веднага!
Калан се спусна да го настигне, той вече се бе втурнал към коридора, където чакаше Улик.
— Намери ли го? Намери ли тялото на старец?
— Не, господарю Рал. Тялото беше на жена.
— На жена ли? Каква жена?
— Беше в лош вид, след толкова време, но я познах по изпочупените зъби и дрипавото одеяло. Оная старица, Валдора. Дето продаваше медени кейкове.
Ричард разтърка чело.
— Валдора. Странно. И момиченцето, как се казваше?
— Холи. От нея нямаше следа. Не открихме никого другиго. Но има още много за претърсване, а и животните биха могли… ами може да не открием повече нищо.
Ричард кимна, думите го сразиха. Дъхът на смъртта бе навсякъде около него.
Кара каза съчувствено:
— Погребалните клади ще бъдат запалени всеки момент. Ще присъстваш ли?
— Разбира се! — Той овладя гласа си, усетил ръката на Калан върху гърба си. — Задължително. Загинаха заради мен.
Кара се намръщи.
— Загинаха заради „Кръвта на братството“ и Императорския орден.
— Знаем, Кара — каза Калан. — Идваме веднага след като се погрижа за мехлема на рамото му и се приведем в по-приличен вид.
Погребалните клади горяха от дни. Двайсет и седем хиляди мъртви. На Ричард му се струваше, че пламъците отнасят духа му заедно с духовете на загиналите. Стоеше и повтаряше думите заедно с всички останали, нощно време бдеше с тях и така, докато всичко свърши.
„От светлината на този огън и в светлината. Успешно пътуване към света на духовете.“
В последвалите няколко дни състоянието на рамото му се влоши, мястото подпухна, почервеня, втвърди се.
Състоянието на духа му не бе по-добро.
Разхождаше се по коридорите и от време на време наблюдаваше улиците от прозореца, говореше малко. Калан не се отделяше от него, успокояваше го с присъствието си, не го заговаряше, ако той пръв не започне разговор. Ричард не можеше да прогони хилядите мъртъвци от главата си. Преследваше го името, с което го бяха нарекли пророчествата: онзи, който носи смърт.
Един ден, след като рамото му най-сетне започна да заздравява, седеше на масата, която използваше за писалище, и зяпаше в празното пространство. Изведнъж стана светло. Вдигна поглед. Калан бе влязла, а той дори не я бе забелязал. Бе дръпнала завесите, за да влезе слънчева светлина.
— Ричард, започвам да се тревожа за теб.
— Знам, но не мога да се накарам да забравя.
— Плащът на властта е тежък, но не бива да позволяваш да те премаже.
— Лесно е да се каже, но всичките тези хора са мъртви по моя вина.
Калан седна на масата пред него и повдигна брадичката му с пръст.
— Наистина ли го мислиш, Ричард, или просто съжаляваш за смъртта на всички тях?
— Калан, проявих глупост. Просто действах. Не помислих преди това. Ако бях използвал главата си, може би всичките тези хора нямаше да умрат.
— Действа по инстинкт. Нали сам каза, че така работи дарбата ти. Поне понякога.
— Но…
— Нека да поиграем на „ами ако“. Ами ако беше постъпил другояче, както сега си мислиш, че би трябвало?
— Ами тогава всичките тези хора нямаше да са мъртви.
— Нима? Не играеш по правилата на „ами ако“. Помисли си, Ричард. Ами ако не бе действал инстинктивно и не бе потънал в Плъзгата? Какво щеше да стане?
— Ами нека да видим. — Той потърка крака си. — Не знам, но нещата щяха да се развият по-различно.
— Да, така е. Щеше да си тук по време на атаката. Щеше да се втурнеш в боя със сбързовете сутринта, вместо вечерта. Щеше да бъдеш изтощен и убит много преди змейовете да се притекат на помощ. Щеше да си мъртъв. И всичките тези хора щяха да загубят своя Господар Рал.
Ричард вдигна глава.
— Звучи приемливо. — Замисли се за миг. — А ако не бях отишъл в Стария свят, Дворецът на пророците щеше да попадне в ръцете на Джаганг. Той щеше да докопа пророчествата. — Изправи се и отиде до прозореца, загледа се в слънчевия пролетен ден. — И никой нямаше да бъда защитен от пътешественика по сънищата, защото щях да съм мъртъв.
— Оставяш емоциите ти да вземат власт над разума.
Ричард се върна и взе ръцете й в своите, едва сега забелязал колко е прекрасна.
— Третото правило на магьосника: страстта управлява разума. Коло предупреждава, че е много коварно правило. Наруших го, защото си помислих, че съм го нарушил.
Калан го прегърна.
— Значи се чувстваш малко по-добре?
Той отпусна ръце на кръста й и се усмихна за пръв път от дни.