— Човек винаги оставя нещо след себе си — каза Марсел. — Затова начинанието ти ми изглежда толкова необосновано.
— Но в начинанието ми няма нищо необикновено — каза Жан. Седеше на натъпкания със стърготини скърцащ диван и държеше в ръка чаша ракия. — Всичко, което искам, е да започна живота си, без да разполагам с повече шансове от другите, и да притежавам само това, което човек може да спечели със собствени сили.
— Собствени сили — каза Марсел. — Лесно е да се каже.
Той огледа Жан от главата до петите.
— Да — каза Жан. — Баща ми е платил за този костюм, за тези обувки. Той плати и чиракуването ми. Но никой никога не тръгва от нулата.
— Нали и аз това казвам — усмихна се Марсел. Усмивката му разкриваше сивите му зъби и дълбаеше дълбоки бръчки в крокодилската му кожа. — Ако беше само костюмът! Но културата ти, приятелствата ти, здравето ти на добре хранен млад буржоа. Не можеш да се отървеш от миналото си.
— Когато поживея няколко месеца като истински работник, то няма да тежи много.
— Винаги ще съществува бездна между работника и теб — ти избираш свободно участ, която му е наложена.
— Така е — призна Жан. — Но поне ще съм направил каквото мога.
Марсел сви рамене.
Не ми се струваше, че усилието ми е толкова нелепо — животът ми коренно се промени. Наистина бях заличил името си, лицето си и в печатницата на „Кутан и синове“ бях работник като всички други. В осем часа прекосявах сивия двор, в който бяха струпани пакети хартия, покрити с платнища — всеки ден. Работниците не се обръщаха след мен, майсторите не ми се усмихваха; заставах пред машината, оглеждах я внимателно — аз отговарях за нея; и започвах да тракам по клавиатурата. „Истина е. За цял живот!“ Когато свалях престилката си, то не беше, за да се прибера в салона, обточен с коприна на лалета. Преминавах с автобуса по тъжните улици на Клиши, озовавах се в стая, в която се разнасяше миризма на кухня и на пране, тясна стая, с газов котлон в единия ъгъл и умивалник в другия. „Не е много весело“, казваше майка ми. Но на мен ми харесваше жилището ми да е сведено до точните ми човешки мерки: шест повърхности, необходими, за да се построи куб, една дупка, откъдето да прониква светлина, още една, през която да влизам.
— Сигурно си щастлив — казваше ми Жак.
— Много съм щастлив.
Той често идваше да ме чака на излизане от печатницата; вечеряхме в малък ресторант с фиксирани цени; той откриваше поезия в хартиените покривки, в запушените солници, в чашите със следи от пръсти и дори във вкуса на гранясало, който за мен вече беше неизменният вкус на всяка храна. Сядахме на дървените столове в кварталните кина, пиехме червено вино в кръчмите. Той ме разпитваше:
— Не ти ли е трудно да се приспособиш? Наистина ли другите те приемат като равен?
— Мисля дори, че бих могъл лесно да им повлияя — казвах аз.
Трябваше търпение. Знаех, че в тези малки предприятия комунизмът трудно прониква; но умеех да говоря; на профсъюзните събрания ме слушаха. Надявах се да ме изпратят като представител на организацията в Комитета на Федерацията; там можеше да се свърши добра работа.
— Имам една новина за теб — каза ми Жак.
Седяхме в малко кафене на Порт дьо Клиши, близо до прозореца, на който бе изписано с тебешир: „Тук можете да си донесете обяда“. Двама побелели от гипса зидари пиеха червено вино на съседната маса.
— Добра ли е?
— Сам прецени. Ще се запиша в партията.
— Наистина ли? Значи, се реши?
Гледах Жак колебливо. „Нали това исках?“ И въпреки това се колебаех. Започвах да подозирам, че нищо никога не става, както си го искал.
— Да, реших се. Учудваш ли се?
Той гордо се усмихваше.
— Онази вечер имаше толкова възражения срещу марксизма.
Жак сви рамене.
— Системата не е от голямо значение. За мен беше важно да знам способен ли съм да действам. И в един момент нещо се отключи — разбрах, че съм способен. — Той се усмихна. — Разбрах го, когато те видях да живееш.
— Радвам се — казах аз, но не се радвах.
Бих предпочел Жак да се убеди сам с разумни аргументи; имах чувството, че съм му заложил капан. Добавих:
— Бих искал да ми обясниш по-ясно кое те накара да се решиш.
— Миналата вечер след разговора ни се прибрах вкъщи пеш. Не мислех за това, което си бяхме казали. Но мислех за теб, за мен. И внезапно усетих, че не мога повече да търпя да съм жив и животът ми да не служи за нищо.