— Разбирам — казах.
Смущението ми не се разсейваше. А аз дали служех за нещо? За мен въпросът не беше там. Не можех да си изградя справедлива съдба в несправедлив свят — исках справедливост. За кого я исках? За другите или за мен? Ти веднъж ми каза гневно: човек винаги се бори за себе си. Аз се борех срещу угризението и вината, вината, че съм тук, моята вина. Как бях посмял да въвлека в тази борба и друг човек?
Казах:
— Това, към което се стремя, не е точно да служа.
Но Жак не ме чу. Той също имаше да води борба, която беше само негова.
— Смяташ ли, че съм прекалено млад, че не мога нищо да направя?
Овладях се.
— Младите са най-доброто, с което разполагаме — казах. Гледах Жак с погледа, който очакваше от мен, прагматичен поглед на уверен в целите си активист. — В този момент имаме нужда от яки юмруци и силни гласове. Вдругиден ще те представя на Бургад.
През този сезон имаше работа за тези, които искаха да преизградят света; стените на Париж бяха покрити с предизборни плакати и почти всяка вечер в града и в предградията ставахме свидетели на сблъсъци между нашите приятели и неприятелите ни. Почти всяка вечер заедно с Жак влизахме в някой хангар или в някоя класна стая, пълна с разбунена тълпа. Харесваше ми да го гледам до мен — нетърпелив, зачервен и щастлив. Освирквахме красивите фрази на добромислещите оратори, а когато нашите вземаха думата, налагахме тишина с юмруци.
— Мислиш ли, че ще има тупаница тази вечер? Истинска? — попита ме Жак.
— Аха. Оня ден не оставихме Тетенже да си отвори устата. Сега ще се опитат да ни го върнат.
Бяхме много весели през онзи следобед. Дениз сияеше от щастие. Само Марсел имаше мрачен вид. Беше се подстригал за случая, но не успяваше да изглежда приличен; понасяше с изтощена учтивост комплиментите на светския елит с артистично сърце.
— Брон вече получи осем предложения — казваше Дениз. — Според него успехът ти е забележителен. Критикът от „Кайе д’Ар“ е заявил, че ти си най-големият художник на твоето поколение.
Очите й блестяха; по челото й се разстилаше жива руменина и човек внезапно си спомняше с изненада, че Дениз е само на осемнайсет години; обикновено не се сещахме за това. Гласът й, усмивките й, гримът й, всичко в нея беше толкова изработено, че дори свежестта й изглеждаше неестествена; единствено разкошната й червена коса позволяваше да се отгатне, че под скъпите рокли се крие тяло, изпълнено с жизнена сила. Взе самотната петифура, останала в една чиния, и каза: „Хапнете си сандвичи. Има колкото щете“.
Жан отхапа от едно хлебче с гъши дроб; сладникавият вкус му напомняше кристалния полилей, красивите и съблазнителни дами от детството му. Бе стъпил на дебел килим, който миришеше на маслени бои, във въздуха се носеше аромат на изискан женски парфюм. Три месеца се бяха оказали достатъчни — сега с учудване се потапяше в тази подсладена атмосфера; ежедневната тъкан на дните му се състоеше от мирис на хартия, шум на машини, вкус на недоопечена пържола. „Вече не съм един от тях.“ Жените приличаха на предмети от стъклена прежда. Слушаше, скандализиран и развеселен, бъбренето им, мелодичните им гласове с кадифени акценти.
Приближи се до стената. Преди малко, когато влезе в тази човешка волиера, образите, скромно затворени между четири дървени летвички, стояха пред него плоски и мълчаливи; за да изтръгне тайната им, трябваше да повярва в тях. Той искаше да вярва. Спря пред едно от платната. Между две изгаряни от слънцето стени един самотен обръч безкрайно се търкаляше към точката, в която се съединяват успоредните прави. Докато гледаше, изображението постепенно оживяваше. Това, което виждаше, не можеше да се преведе с думи; бе казано с живопис и никакъв друг език не можеше да изрази смисъла му. Но изображението говореше. Направи няколко крачки. Под внимателния му поглед всички платна постепенно заживяваха. Будеха у него спомени, по-стари от сътворението на света; навяваха мисли за непредвидимото лице на земята отвъд бъдещите революции; разкриваха тайната на един разчленен бряг, на пустиня, осеяна с раковини, които почиваха самотно, отдадени на себе си, вън от всякакво съзнание. Безликите статуи, преобразените в сол човеци, изпепелените от огъня на смъртта места, океаните, замръзнали в неподвижността на чистия миг, това бяха хилядите лица на отсъствието. И докато съзерцаваше тази лишена от свидетели вселена, му се струваше, че самият той отсъства от себе си, че почива, вън от собствения си живот, в пуста и бяла вечност. И все пак тази мечта за чистота и отсъствие съществуваше само защото той беше там и й придаваше силата на живота си — Марсел знаеше това.