— Остави — каза той. — Ела по-добре да пийнем по чаша. — Поведе Жан към дългата маса, покрита с бяла покривка, пред която се суетеше Дениз. — Само това противно шампанско ли имаш?
— Има и порто — обяви Дениз.
— Порто от бакалията — каза Марсел. — Точно като за празник.
— Стига си мърморил — скастри го Дениз. — Беше неприятна работа, сега нали свърши.
— Свършило! — каза Марсел. — Още трийсет дни ще стоят там, по стените! Как можах да се съглася на това?
— Трябва ти друга публика — каза Жан. — Истинска публика.
— Трябва да нямам нужда от публика. — Марсел хвана с две ръце един стол. — Картините ми трябва да съществуват като ей този стол. Той е стабилен, можеш да седнеш на него. Когато си отидем, той ще остане тук, стъпил на четирите си крака.
Дениз сви рамене.
— Ами тогава стани дърводелец — каза тя раздразнено.
Марсел пусна стола, който падна на килима.
— Но столът не е интересен — каза той.
— Стига си се оплаквал! — сопна му се Дениз. — След един месец ще си прочут! — Тя хитро се усмихна. — В края на краищата не е толкова лошо да си голям художник. Имало е много свестни хора, които това е задоволявало!
Никой не отговори. Дениз често казваше неща, които нямаха смисъл за нас. На двамата с Жак не ни беше съвсем ясно защо Марсел бе решил да се ожени за нея. Той несъмнено обичаше това сухо и интелигентно лице, смазано от тежката маса на косите, а и не обръщаше много внимание на това, което правеше от живота си. Дениз бе пожелала да го покори и го беше покорила; бе го накарала да организира тази изложба, възнамеряваше да върви до него без проблеми по пътя към славата и щастието. Виждам ярката й усмивка и топлия поглед, в който се отразяваше тъмното злато на косите й. Нищо никога не й бе устоявало — беше галена девойка, блестяща студентка и вървеше през живота със светска и дръзка лекота. За нея бяхме в края на един триумфално протекъл ден.
— Направо там ли отиваме, или ще минем през вас? — попита Жак.
— Да минем през нас, заради револверите.
— Мислиш ли, че трябва да ги вземем?
— Няма да ни навредят. Миналия понеделник, когато онези стреляха, другарите нямаха с какво да се защитят.
Припадаше нощ; минавахме през богатите квартали; чувствах се не на мястото си. Сред минувачите, юрнали се по улиците, бях само атом, изгубен в етера. Само тяло, което им се пречкаше. Различавах около себе си единствено сляпа гмеж. Беше часът, в който магазините затваряха; с опрени в прозорците носове продавачките мечтаеха за вечерните си срещи. И за теб фенерите току-що се бяха запалили. Бе прибрала бурканите с бонбони в магазина и дъвчеше парче шоколад, наблюдавайки през стъклото щастливите хора, които имаха право да се разхождат нощем без надзор — мислеше си, че е тъжно да си малка. А аз виждах зад витрините само анонимни момичета, чиято съдба безкрайно се въртеше около себе си, завинаги разделена от моята.
Излязохме от буржоазните улици и тръгнахме по дългото авеню, гъмжащо от народ. Качихме се в стаята ми. От шкафа, в който прибирах храната, извадих малко хляб и сирене.
— Искаш ли кренвирш?
— Не — отвърна Жак. — Онези ледени кафета ми убиха апетита.
Плъзнах ръка в чекмеджето на скрина. Под кърпите за нос и ризите лежаха двата револвера — този, който бях купил със спестените си пари, и онзи, който Жак бе свил от баща си. Проверих предпазителя. Бях придирчив, не исках нищо да оставям на случайността.
— Дръж — казах. — Не го вади, освен ако не си истински застрашен. Онези господа с радост ще повторят номера с тържествените погребения.
Жак пое оръжието и го заразглежда любопитно.
— Не бих повярвал, че това може да убива — каза той. — Прилича на играчка.
Прилича на играчка. А мигар аз не приличах на безобиден младеж, който седи сред другарите си, тропа с крака и пляска с ръце? Те бяха мои братя, Жак беше мой брат, обземаше ни един и същи порив. Благодарение на нас утре революцията щеше да се осъществи и щяхме да затворим с юмручен удар устата на тези, които ни освиркваха. С разтворена на гърдите риза, с дълги кичури коса, падащи върху руменото му лице, Жак се биеше насред размаханите палки със свити устни, щастлив, че не щади живота си…