Звънчето в магазина отново иззвъня. Елен се втурна вътре.
— Пол! Как се сети! — каза тя радостно.
Той я прегърна и я целуна по бузата. Тя бързо отвърна на целувката му.
— Ще ми помогнеш да затворим магазина и ще се качим у нас. Искаш ли шоколад?
— Не по това време — каза Пол, отвори вратата и вдигна един от тежките буркани, подредени на тротоара. — Винаги се учудваш, че човек може да не иска шоколад! — добави той и се засмя. — Когато се запознахме, държеше на всяка цена да ме натъпчеш с шоколад.
— Това беше единственият начин да те съблазня — каза Елен.
— И без това те харесах — увери я Пол.
— Вярно, обичта ти винаги е била безкористна — усмихна се Елен. — Ще ме заведеш ли да вечеряме? Имам малко пари, каня те на ресторант.
— Не тази вечер — каза Пол. — Ще вечерям с един приятел.
— А! — каза Елен.
— Утре, ако искаш — предложи Пол.
Елен вдигна един буркан, без да отговори. Не бяха кой знае какъв празник вечерите с Пол, но все беше по-добре от семейната трапеза. И точно тази вечер й се искаше да излязат. Утре… е, добре! Значи, утре. Мълчаливо прибраха останалите буркани.
— Какво прави днес? — мило попита Пол.
— Работих. Какво друго да правя?
— Ще ми покажеш ли?
— Щом искаш — каза Елен.
Влязоха в стаята й и Пол се приближи до масата.
— Страхотно е — каза той.
— Знаеш ли, Вердие рече, че три четвърти от продадените десени били мои — каза Елен. — Обаче ще видиш, че тази мръсница пак няма да ми увеличи заплатата.
Всеки път беше така — посрещаше Пол с удоволствие и след пет минути, прекарани заедно, й ставаше скучно. Огледа го критично. Беше по-скоро хубаво момче с русата си грива и свежата луничава кожа. Но под упоритото чело очите бяха прекалено нежни. Черупката бе твърда, но прозрачна. През нея се забелязваше невинното мекотело, онова, което откриваше и у себе си.
— За какво мислиш? — попита Пол.
— Мисля си, че животът не е никак забавен — каза Елен.
— Но ти поне имаш късмет — възрази Пол. — Представи си, че трябваше да работиш по осем часа на ден в канцелария или в завод…
— По-добре да се самоубия — каза Елен и добави агресивно: — Питам се как успяваш да си винаги в добро настроение.
— Знаеш ли, работниците нямат време да се занимават с настроенията си — каза Пол малко сухо.
Тя го изгледа ядосано. Дразнеше я, когато започнеше да й проглушава ушите с приказки за работническите добродетели.
— Знам, аз съм от дребната буржоазия, неведнъж си ме упреквал за това. И какво? Тъпо е да съдиш за хората по външните им белези. Излиза, че това, което мислим, това, което сме, не зависи от нас.
— Зависи много от социалното ни положение — каза Пол и се усмихна. — Точно защото си от дребната буржоазия, се възмущаваш от тази мисъл. Имаш нужда да си въобразяваш, че всичко, което ти се случва, е единствено по рода си, че ти самата си единствена по рода си.
— Убедена съм в това — увери го Елен.
— Всички дребни буржоа имат мания за оригиналност — каза Пол. — Не си дават сметка, че това е още един начин да си приличат. — Развиваше идеята си със заинатен и самодоволен вид. — Работникът не го е грижа за оригиналността. Точно обратното — на мен ми е приятно да се чувствам същия като другарите ми.
— Първо, не си същият — каза тя. — Ти си печатар, имаш образование.
— Няма значение. Работникът си е работник.
— Значи, според теб — каза Елен — по света има хиляди момичета абсолютно същите като мен?
Пол се засмя невъзмутимо.
— Знаеш ли, казват, че на дървото няма две съвсем еднакви листа.
Елен нетърпеливо сви рамене.
— Но общо взето, можеш да ги сбъркаш?
— Общо взето, да — съгласи се Пол, като продължаваше да се смее.
— Хубаво — каза Елен и застана пред него с ръце на кръста. — Тогава защо твърдиш, че ме обичаш, мен, а не някоя друга?
— Като мен има хиляди на земята — обясни Пол. — И хиляди любовни истории като нашата. — Той прегърна Елен през раменете и весело я изгледа. — Всеки обича своята всяка.