— Какво ще обичате? — попита собственикът.
Синята му престилка беше издута от заплашително щръкнал корем.
— Търся някого — прошепна Елен.
Очите й се спряха на самотния мъж, седнал на една от масите в дъното; той не ядеше, а сякаш чакаше някого с разтворена пред себе си книга. Отправи се към него. Той я погледна въпросително; не беше съвсем млад мъж, трябва да имаше поне трийсет години. Очите му не гледаха враждебно.
— Да се казвате случайно Бломар? — попита тя.
Той се усмихна.
— Да, така се казвам.
— Знаете ли дали Пол ще дойде скоро?
— Пол Перие? Очаквам го всеки момент.
Продължаваше да се усмихва; странна сдържана усмивка; не можеше да се разбере дали е любезна, или иронична. Тя се поколеба.
— Искам да го помоля за една услуга. — Погледна Бломар неспокойно. — Спешно е.
— Дали случайно не мога да ви я окажа вместо него?
Сърцето на Елен подскочи в гърдите й. Щеше да е още по-добре от Пол; никой в квартала не познаваше този човек. Изгледа го внимателно. Доколко можеше да му се довери?
— Или няма да мога? — подзе той.
— Не знам — каза Елен. — Стига да искате… — Сигурно изглеждаше глупаво, така както пристъпваше от крак на крак. — Ами ето, не искам да се прибирам сега вкъщи, защото родителите ми ще ме накарат да вечерям с тях, а на мен ми е скучно. Но имам едно колело в двора и трябва незабавно… Дали не можете да ми го изкарате? На две крачки от тук е.
Погледна стенния часовник. Седем и трийсет и пет. Портиерката бе излязла преди двайсет минути.
— С удоволствие — каза Бломар. — Но ако някой ме види да ви вземам колелото, какво ще си помисли?
— Тогава ще ме извикате и ще кажа, че аз съм ви изпратила.
Погледна го умолително. Бломар стана.
— На улица „Сен Жак“, номер 20 е. В двора, светлосиньо колело. Впрочем то е единствено. Но побързайте, предпочитам все пак да не ви виждат.
— Веднага ще ви го докарам — каза Бломар.
Тя се отпусна на дървената пейка. Дали ще стигне навреме? Ако го хванат… По-добре да не мисли за това. За нищо да не мисли, само така може да се действа. Като порасне, човек започва прекалено много да мисли.
— Какво правиш тук? — попита Пол.
Беше се появил внезапно и гледаше Елен с оскърбен вид; беше се зачервил от яд.
— Чакам другаря ти — отвърна Елен. — Той е мило момче. Явно не го отвращавам толкова.
— Къде е той? — попита Пол.
— Изпратих го да ми купи нещо.
— Не си малко нахална — каза Пол по-меко и седна. — Е, остани тогава, след като си вече тук. Но няма да ти е забавно.
— Чудесно си се забавлявам — заяви Елен, загледана в мътното стъкло на вратата.
Седем минути. Вече трябваше да се е върнал.
— Какво ще хапнеш? — попита Пол.
— Не знам — каза Елен. — Не съм гладна.
Щеше да е тъпо, ако му се случи нещо заради нея. Беше симпатичен с дебелото си поло, с гъстите черни коси, силния врат и тънката талия; нямаше вид на работник, нито на буржоа, нито на някой от Латинския квартал. Елен потръпна. Той стоеше на вратата и се усмихваше.
— Колелото ви е там — обяви той. — Веднага ли ще си го вземете, или да го вкарам вътре?
— О, много ви благодаря! — каза Елен.
Изпитваше желание да му се хвърли на врата. Велосипедът ми си е наистина мой; след малко ще го подкарам по улиците, ще прекося целия Париж; сигурна съм, че върви добре. Струваше й се, че целият й живот се е преобразил.
— Вкарайте го вътре, ако обичате.
— Колелото ти ли? — обади се Пол. — Каква е тази история? — Той погледна хубавия нежносин велосипед, който Бломар подпираше до стената. — Твой ли е? Откога?
Елен се усмихна, без да отговори. Пол се обърна към Бломар.
— Твое ли е колелото?
— Не, нейно е — отвърна Бломар. — Тя ме помоли да й го докарам.
Той погледна към Елен неуверено.
— Ама че история! — каза Пол и хвана Елен за рамото. — Хей, би могла сама да си вършиш мръсната работа, вместо другите да рискуват заради теб. Представяш ли си, ако го бяха пипнали!