От мрачния партер миризмата проникваше в цялата къща. „Един ден това ще е твоята къща.“ На фасадата бе изписано с издълбани в камъка букви: „Бломар и син, печатари“. Баща му със спокойна стъпка се качваше от работните помещения в големия апартамент и невъзмутимо вдишваше застоялия въздух на стълбището. Елизабет и Сюзон също не подозираха нищо — те закачаха графики по стените на стаите си, разхвърляха възглавници върху леглата си. Но майка му изпитваше, сигурен беше, изпитваше този смут, който помрачаваше блясъка и на най-прекрасните дни; и нейното угризение се процеждаше през дъсчиците на излъскания паркет, през копринените облицовки и меките вълнени килими.
Може би го бе срещала и другаде, в непозната обстановка; носеше го навсякъде със себе си, под кожените си палта, под роклите с пайети, добре залепнало за закръгленото й телце. Вероятно затова винаги изглеждаше така, сякаш се оправдава; говореше с извинителен тон на прислужничките, на снабдителите; вървеше с бързи ситни крачки, приведена, сякаш за да намали още повече пространството, което заемаше. Искаше му се да я разпита, но не знаеше с какви думи да си послужи. Един ден се бе опитал да заговори за хората от печатницата и тя бързо бе казала с непринуден тон: „Не, защо, не им е толкова скучно, свикнали са. А и в живота всички сме принудени да вършим и скучни неща“. Не я попита нищо повече; това, което майка му казваше, не беше от значение, човек винаги имаше чувството, че говори пред могъщ и докачлив свидетел, когото не бива да шокира. Но когато я видеше трескаво да крои пелени за детето на готвачката, въпреки че можеше да ги купи от евтиния универсален магазин, или цяла нощ да поправя несръчните кърпежи на камериерката, му се струваше, че я разбира. „Толкова е глупаво, няма причина да го прави“, казваха неодобрително Сюзон и Елизабет. Тя не се опитваше да им обяснява, от сутрин до вечер търчеше насам-натам в някакъв безкраен бяг, с часове буташе инвалидния стол на старата парализирана гувернантка, разговаряше с пръсти и устни с глухата си братовчедка. Не обичаше нито старата гувернантка, нито братовчедка си. Не за тях се стараеше. А заради онази безрадостна миризма, която проникваше в къщата.
Понякога водеше Жан на посещение у бедните. Това ставаше по Коледа, на хапвания, организирани за добре измитите деца. Те учтиво благодаряха за хубавото плюшено мече или чистата престилка и не изглеждаха нещастни. Дрипавите просяци, клекнали по тротоарите, също нямаха обезпокоителен вид. С белите си очи, с чуканчетата, с металните флейти, в които духаха през носа, те заемаха на улицата толкова естествено място, колкото камилата в пустинята или китайците с плитки в Китай. И историите за поетични скитници, за трогателни малки сирачета винаги завършваха със сълзи на радост, със стиснати ръце, чисто бельо, златист хляб. Мизерията сякаш съществуваше само за да бъде облекчавана, за да достави на малките богати момченца удоволствието от даването — тя не смущаваше Жан. Но имаше нещо друго, знаеше това, нещо, за което книгите със златни гръбчета не говореха, за което госпожа Бломар не говореше; може би за него бе забранено да се говори.
Бях на осем години, когато за първи път се сблъсках с неприемливото. Четях в галерията. Майка ми се прибра с едно от онези изражения, които често виждахме на лицето й, изражение на укор и извинение, и каза: „Детето на Луиз почина“.
Още виждам кривото стълбище и покрития с плочки коридор, към който гледаха толкова врати, все еднакви; мама ми каза, че зад всяка врата има стая, в която живее цяло семейство. Влязохме. Луиз ме прегърна; бузите й бяха меки и мокри; мама седна на леглото до нея и й заговори тихичко. В люлката лежеше бледо бебе със затворени очи. Погледнах червените плочки на пода, голите стени, газовия котлон и се разплаках. Аз плачех, мама говореше, а детето си оставаше мъртво. Можех да си изпразня цялата касичка, мама можеше да будува цели нощи, то щеше да е все така мъртво.
— Какво му е на това дете? — попита баща ми.
— Беше с мен у Луиз — отвърна мама.
Вече бе разказала историята, но отново се опитваше да я предаде с думи: менингитът, страшната нощ, вкочаненото телце сутринта. Татко слушаше, докато сърбаше чорбата си. Аз не можех да ям. Там някъде Луиз плачеше и не ядеше; нищо нямаше да й върне детето, никога; нищо нямаше да заличи тази беда, която бе омърсила света.