Велосипедът си стоеше на мястото до тротоара — послушен, предан. Елен хвана ръкохватката намусено. Цяла нощ ли ще трябва да го влачи насам-натам? Нямаше желание да го яхне, по-лесно мислеше, като ходеше. „На кого служа аз?“ Във всеки случай й бе трудно да се съсредоточи — мислите й се разбягваха във всички посоки. „Трябва ми още един ром.“ Влезе в кафене „Биар“. „Двоен ром.“ Сервитьорът бършеше барплота с парцал. Тази тъжна светлина; и дъждецът навън. И аз. Тук съм. Защо точно тук? Аз. Кой? Някой казва „аз“. А един ден това присъствие няма да бъде усещано от никого. Опря ръка на плота. Не е възможно. Винаги съм била тук, винаги ще остана тук, вечно. Загледа се в краката си, бяха като вкопани в пода. Как изобщо щеше да помръдне? За да отиде къде?
Озова се на улицата. С отвращение се взря в колелото — беше точно където го бе оставила, като търпеливо и досадно куче. Отдалечи се, повдигаше й се; по-добре ръцете й да са свободни, достатъчно работа вършеха краката й — налагаше се да ги поставя един пред друг, не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Направи няколко крачки. „Няма смисъл“, каза си. Подпря се на едно дърво. Дънерът бе покрит с течна мъгла, ледени капки падаха от голите клони; Елен усещаше как студът разцепва всяка фибра на тялото й. Отново тръгна. „Няма смисъл“, повтори. Тъй или инак, оставаше на едно и също място, като в кошмарите. Напред, назад; без цел.
„Той би знаел какво да ми каже.“ Мургавото му лице, небрежният и сериозен глас. Неговото присъствие на земята не изглеждаше нелепо; то сякаш имаше своите основания. „Ако можех да поговоря с него, без Пол.“ Изведнъж в кучешкия студ запращя пламъче — трябваше просто да му пише. Целта. Ето я целта. Времето отново се зае да изтича, осезаемо, топло. Елен се спъна в ръба на тротоара и се разсмя.
III
Чука се. Вратата полека са отваря.
— Имаш ли нужда от нещо?
Той поклаща глава.
— Не, благодаря.
Нужда от какво? Защо? Там тези думи несъмнено все още имат смисъл. От другата страна на вратата има една стая; цяла една къща; улица; град. И хора, други хора, които спят или бодърстват.
— Къде отиде Лоран? Да спи ли?
— Да. Ще дойде да те види в шест часа. — Мадлен се приближава до леглото. — Тя още ли спи?
— Не е спирала да спи.
— Не забравяй — казва Мадлен, — аз съм оттатък с Дениз.
Затваря вратата. На леглото — леко помръдване.
— Колко е часът?
Думите са прошепнати съвсем тихичко, с детски глас. Той се навежда, докосва ръката, която почива върху чаршафа.
— Два часът, миличко.
Тя отваря очи.
— Спала съм.
За миг се вслушва внимателно, не навън, навътре в себе си се вслушва.
— Винаги ли вдигат такъв шум там горе? Чуваш ли ги?
Той не ги чува; жадно се свежда над тази агония, но не може да я сподели.
— Бих искала да млъкнат.
— Ще отида да им кажа. Ти заспивай.
— Да. — Синият поглед потрепва. — Пол — казва тя, — къде е Пол?
— Спасен е. Утре вечер ще е прекосил линията. Ще мине оттук, преди да тръгне.
Тя затваря очи; думите не са преминали през съня й. Тежкия сън, в който шуми тъмночервена кръв и който аз не мога да сънувам. Не. Не заспивай. Събуди се истински, събуди се завинаги. Тя отново отвори очи, разтвори устни, отново беше до мен, а аз не успях да я опазя. Трябваше да проникна насила до сърцето й, да разкъсам мъглата и да я принудя да ме изслуша, да я помоля — остани жива, върни се. Върни се; едва вчера беше толкова лесно. С ръце на волана ти гледаше небето и казваше: каква красива нощ. Прекалено красива нощ, толкова мека. Усмихваше се — ще се върна. Вече никога няма да видя усмивката й. Човек би казал, че устната й е станала твърде къса, разкрива зъбите й и стиснатите й ноздри; в живата й плът вече се оформя труп. Трябва да затворя очи, да забравя тази смъртна маска; утре ще виждам само нея, няма да виждам нищо друго. „Ще се върна.“ Трябваше да те прегърна и да не те пускам; не заминавай; обичам те, остани с мен. Ти чу тези думи в мълчанието ми; и замина; трябваше да ги изкрещя. Обичам те. Сега говоря, а ти вече не ме чуваш. Слушаше ме толкова страстно — а аз мълчах. Никога ли няма да се върнем назад, в никой живот? Тя е тук, толкова близко, толкова е млада в светлата си блуза, млада като надеждите на това триумфално лято. Носеше плисирана пола на червени и зелени квадрати, бяла риза и на талията широк колан от червена кожа; бретонът закриваше челото й, правите й коси се спускаха от двете страни на лицето й. Когато внезапно застана в рамката на вратата, всички погледи се обърнаха към нея; нямаше вид на жена на работник, а как самоуверено прекосяваше халето; присъствието й не изглеждаше неуместно; сигурно заради небрежния й тоалет, заради жестовете й, заради цялата й личност. Приближи се до мен с плах и същевременно агресивен вид и рязко ми подаде един пакет.