Кракът й нетърпеливо се поклащаше; върхът на сандала й докосна ръката ми.
— Май сте бесен.
— Аз ли? Че защо?
— Нищо не казвате.
— Оглеждах се. Стачките жънат голям успех. Само си помислете — в този момент из цяла Франция една и съща сцена се разиграва в хиляди заводи и работилници.
Сините очи под бретона, който подчертаваше упорития й вид, потъмняха от гняв.
— Защо ми се подигравате?
— Аз да ви се подигравам?
— Не съм извървяла целия този път, за да ми говорите за стачката си.
Очите й дръзко обхождаха лицето ми, ровеха във всяка бръчка, във всяка гънка на челото ми; но в твърде нежната уста, по която несръчно прекарваше езика си, нямаше дързост.
— Защо не отговаряхте на писмата ми?
— Отговорих ви.
— Веднъж. Бележка от четири реда.
— Нямах какво повече да кажа.
Тя ме изгледа така, сякаш изпитваше желание да ме набие.
— Толкова ли е лошо, когато срещнете човек, който може да ви бъде полезен, да пожелаете да го видите отново?
Твърдо бях решил да не я насърчавам, нямах време за губене с нея; но я намирах за очарователна със сериозното и разстроено лице. Прилив на кръв затопли бузите й.
— Да, разбира се, все едно ви е, че се чувствам зле в кожата си и не знам какво да правя със себе си.
— Нормално е да ми е все едно. Не ви познавам.
— Но сега ме познавате.
Тя насърчително ми се усмихна.
— Чуйте — казах, — много добре ви разбирам. Вие сте във възрастта, когато човек скучае и всяко развлечение е добре дошло. При мен е различно. Имам прекалено много работа. Нямам време да се занимавам с вас.
— Време… — Кракът й се люлееше все така нетърпеливо. — При добро желание винаги се намира време.
— Да кажем, че нямам желание.
Тя замръзна, сякаш за да позволи на думите по-добре да влязат в нея, после наведе глава.
— Не съм ли ви симпатична?
Въпросът прозвуча толкова искрено, че се обърка. В начина й да посреща, без да се колебае, и най-жестоките отговори имаше смелост, която заслужаваше уважение. Това бе първото, което ме порази у теб, този непоколебим вкус към искреността.
— Много сте симпатична. Но знаете ли, правите си илюзии за това, което бих могъл да сторя за вас. Нямам на какво да ви науча. Освен ако не се интересувате от профсъюзна дейност.
Тя сви рамене.
— И сама мога да видя дали ще ми послужите за нещо.
Трудно бе да се изтръгна от упоритите й малки нокти.
— Не, да оставим това. Ако започна да се виждам с всички хора, които намирам за симпатични, няма да ми стигне животът.
— Толкова ли много познавате? Имате късмет. — Тя въздъхна. — Аз не познавам нито един.
— Първо, имате Перие…
В очите й отново се разгоря черният пламък.
— А! Значи, заради Пол. Успокойте се, изобщо нямам намерение да се влюбвам във вас.
— Не съм си го и помислял — казах.
Не бях чак толкова успокоен. Тя ми изглеждаше напълно в настроение за любовни приключения и явно би й се сторило пошло да обича годеника си.
— Само че — подхвана тя — с Пол се мъкнем заедно от години. Познаваме си и кътните зъби. Бих искала да чуя и друго мнение.
— Обичате да четете. Една хубава книга ще ви разнообрази.
Тя ядно сви рамене.
— Чета, разбира се. Но не е същото. — Изрита с пета крака на табуретката и додаде: — Вижда се, че не знаете какво е да стоиш от сутрин до вечер сам в своя си ъгъл.
— Това положително ще се промени — казах. — Спокоен съм за вас. — Направих една крачка, за да се отдалеча от нея. — Ще ме извините, но ме чака работа.
— Работа ли? Нали стачкувате?
— Именно, пиша статия за стачката.
— Покажете ми я.
— Не е готова. А и няма да ви е интересно.
— Обяснете ми — каза тя. — Не сте ли комунист?
— Не съм.
— С какво се различавате от тях?
— Комунистите гледат на хората като на пионки върху шахматна дъска. Важното е да спечели партията. Самите пионки са без значение.
Тя се огледа надменно.
— А пък вие намирате, че са от значение? Това сигурно е единственото забавно нещо в политиката — да усещаш конците в ръката си и да ги теглиш.