— Не знаете за какво говорите — казах.
Беше нещастен случай. Няма да напускаш партията за това. Дължиш й себе си, момчето ми. Ще отмъстим за него. Два юмрука, един мозък — това е толкова малко; остават толкова глави и толкова мозъци. Почуках в нощта и Марсел отвори вратата — единственият му брат бе мъртъв. Да ме убият, да ме заровят в земята. Опасен като дървото на завоя на пътя, като зареден револвер, като войната, като чумата. Скрийте ми, заличете ме. Само че аз живея. Поне вече няма да действам, никога.
— Но когато организирате стачки, не дърпате ли конците?
— Те са се организирали без мен — отвърнах.
След като напуснах партията, прекарах две години в летаргия. После лека-полека отново навлязох в профсъюзния живот. Тази работа ми се струваше законна, защото нямаше нищо общо с политиката; беше по мярката на човека. Не ми се налагаше да избирам заради другите. Нищо не решавах, всеки профсъюзен член разпознаваше собствената си воля в колективната воля. Не упражнявах никакво въздействие върху групата, към която принадлежах — задоволявах се да бъда инструментът, чрез който тя съществуваше. В мен нейните неопределени стремежи се подреждаха в свързани мисли, разпилените й желания придобиваха осезаема форма, заемаха гласа ми, за да се изразят високо и ясно. Но това беше всичко. Нищо неочаквано, нищо безпричинно не се случваше в живота на хората от групата по моя инициатива, нищо, което да не е произлязло от самите тях. Само че нямах желание да обяснявам всичко това на Елен. Подадох й ръка.
— Довиждане. Вървете си мирно и кротко.
— А ако не искам да си тръгна?
— Не мога да ви накарам насила.
Седнах пред мраморната плоча, върху която бях подредил листовете си. Тя се поколеба за миг, после се приближи до мен и каза тъжно:
— Ами тогава довиждане.
— Довиждане.
Добре се бях справил, истински се гордеех с неподкупното си благоразумие. Сляп, за пореден път. Отблъсквах те съзнателно, смятах, че те отблъсквам — но не те ли привличаха именно този глас, това лице, това минало, не ми ли придаваше този отказ ново очарование? „С нищо не съм я предизвикал.“ Мадлен свиваше рамене. Права беше, носех отговорност. Отговорност за нежността и твърдостта на погледа ми, на миналото ми, на живота ми, на съществото ми. Бях там, пред теб. И понеже бях там, ти ме бе срещнала, без причина, без да си го искала — от онзи момент нататък можеше да избираш да се доближиш или да избягаш, но не можеше да попречиш на това, че съществувам. Една нелепа принуда тегнеше над твоето съществуване и тази принуда бях аз. Смятах, че правя от живота си това, което бях решил да направя, чувствах се свободен и безупречен. Мислех си, че е достатъчно да кажа „не“. Не, няма вече да се виждам с вас. Не, няма да въвличам другарите си в политическа борба. Не, няма да настояваме за намеса.
— Обаче е вярно това, в което те упрекват — каза Марсел. — Да не правиш политика, е пак политика.
— Ти по-добре мълчи — каза Дениз. — Ти дори не гласуваш.
Поднасяше ни кафе в голямото празно ателие. За да избегнем описа, предишния ден тайничко бяхме изнесли ценните мебели, тапицериите и малкото платна, които Марсел все още притежаваше.
— Да не гласуваш, е толкова абсурдно, колкото и да гласуваш — каза Марсел. — Само дето е по-лесно.
— Според мен това възражение е най-обикновен софизъм — казах аз. — Би трябвало да ми докажете, че политиката играе някаква първенстваща роля, че човекът е политическо животно и че нагласата му е политическа, каквото и да си мисли. Не съм на това мнение. Политиката е изкуството да въздействаш върху външните, неорганизираните хора. В деня, когато цялото човечество се организира, няма да има нужда от политика.
— Добре говориш — каза Марсел. — Речта си ли изпробваш върху нас?
Мисля, че го забавлявах повече от всички други. Да претендираш, че няма да се забъркаш в универсалната нелепост на действителността, беше нелепост, каквато не бе срещал у никого. Готовността, с която Дениз попадаше във всички капани, му се струваше не толкова смехотворна, колкото моите усилия да ги избягвам. Той лично приемаше с безразличие възможността да се оваля в земната кал — въпросът бе другаде.
Усмихнах му се беззлобно. От осем години насам не се бях чувствал толкова щастлив. В аления блясък на 14 юли поздравявах собствения си триумф — триумфа на моя живот, на идеите ми.