— Не искаш ли да се поразходим към Бастилията?
— С това небе? — Погледна към ослепително синьото небе. — Не. Ще поспя малко.
Той живееше почти само нощем. През по-голямата част от деня спеше.
— А вие? — обърнах се към Дениз. — Ще дойдете ли?
Тя унило се взираше във вратата, през която Марсел току-що бе излязъл.
— Не ми се ще. — Погледна ме. — Като си помисля, че можехме да бъдем толкова щастливи.
— Не можете да промените Марсел — казах. — Трябва да го приемете такъв, какъвто е.
— Опитвам се — каза тя. — Но той е неизлечим. Нарочно го прави.
Сподави сълзите си и овладя гласа си.
— Сигурна съм, че го чака безизходица, от която никога няма да се измъкне.
От години вече Марсел бе престанал да рисува онези образи, които имаха нужда от снизхождението на чужд поглед, за да живеят. Искаше да твори истински. Бе опитвал да работи с дърво, глина, дори мрамор. Доволно галеше твърдия материал, от който ръката му бе изваяла говореща форма. Тя стоеше права съвсем сама, можеше да я обиколиш, по нищо не отстъпваше на стол или маса. Но скоро започна да гледа на творбите си с мрачно око. Приемаше, че самият мрамор, тежкият гол камък, наистина съществува. „А лицето, къде е лицето?“ И насочваше към мен два гневни пръста. „В очите ти е, никъде другаде.“ Една сутрин натовари произведенията си на една ръчна количка, хвана я за дръжките и я довлече до складовете в Берси, след което я бутна в Сена. Дениз плака с дни.
— Откаже ли се от нещо — казваше тя, — веднага трябва да се откаже и от още нещо. Кога ще приключи всичко това?
Под бляскавите й коси лицето й се бе набръчкало — очите й се бяха научили да не се доверяват. Носеше елегантна рокля, но износена на лактите и пристегната в талията с евтин колан.
— Би трябвало да се опитате да живеете за себе си — казах аз. — А не да оставате закачена за живота на Марсел.
— Какво бих могла да правя? Нямам никаква дарба.
— Не сте длъжна да имате дарба.
Тя ме погледна неуверено — обичаше сигурните ценности.
— Изпитвам ужас от посредствеността. — Завъртя се и пристъпи към масата. — Това хубаво ли ви се струва? — попита ме, посочвайки някаква купчинка от струпани миди и камъчета.
В момента Марсел посвещаваше цялото си време на тези конструкции, сплиташе канапчета, сламки, ленти за уплътняване на прозорци, сглобяваше мозайки от парчета от евтини литографии. Тези предмети го задоволяваха, защото човек не можеше да отдели, дори мислено, неясния им смисъл от точно определеното им предназначение.
— Марсел не твърди, че е хубаво — казах аз.
Тя сви рамене.
— Неудачник, ето в какво се превръща.
Трудно бе да й се обясни, че успехът, славата не заслужават толкова горестни съжаления. „А кое заслужава? Кое е от значение?“, питаше тя. Не можех да отговоря вместо нея. Знаех кое е от значение за мен, а Марсел — кое е от значение за него. Но не бяхме попадали на никакви изписани с огнени букви абсолютни, окончателни критерии, каквито Дениз искаше да открие.
— Доверете му се — казах.
— Не бях ли достатъчно търпелива? — попита тя.
Погледнах я съчувствено. Заслужаваше уважение. Приемаше бедността, без да се оплаква, не укоряваше в нищо Марсел, съвестно се опитваше да разбере онова, което наричаше „негов комплекс“. Бе лоялна, интелигентна, смела. Но по силата на някакво тайно злощастие всичките й добродетели изглеждаха напразни.
Докоснах ръката й.
— Не трябва да стоите тук — казах. — Елате с мен.
— Страх ме е, че ще бъде много уморително.
Усмихна ми се невесело; боеше се да не бъде недискретна. Не настоях. Не успявах да пробудя у себе си истинска симпатия към нея. Понякога се упреквах за това.
— Не се притеснявай — казваше ми Мадлен. — Това са тревогите на буржоазията, на елита.
Мадлен не разбираше как човек може да се оплаква от съдбата си; нито как може да й се наслаждава; нито как може да се бои от нещо или да се надява на нещо.
— Ама какво си въобразяват? — каза тя, като посочи черно-червения поток, който течеше между тротоарите.
Вървеше до мен, накуцвайки. Обувките й винаги й убиваха, защото ги купуваше на разпродажба или ги заменяше, или й ги подаряваха за направена услуга.
— Мислят, че утрешният ден ще е по-добър от днешния — казах.
Аз също мислех така. През колебанията на оскъдния ми опит прозираха толкова обещания!