— Пфу! Каквото и да правят, животът никога няма да струва скъпо.
Не отговорих; никога не се опитвах да споря с Мадлен; колкото по-убедителни бяха аргументите ми, толкова повече се боеше тя от капаните им. Вярно бе впрочем, че нейният живот не струваше скъпо, след като самата тя му поставяше толкова ниска цена. Тялото й не струваше скъпо, тя го отдаваше с безразличие на който го пожелаеше; времето й не струваше скъпо, тъй като го използваше главно за да спи и да пуши, загледана в една точка. Нямаше да е лишена от интелигентност, ако не смяташе, че и мислите й не струват скъпо — рядко й се случваше да се съгласи да ги изрази. Удоволствията й, интересите й, скуката й, дори чувствата й не струваха нищо в очите й, а никой не можеше да им постави цена вместо нея; никой вместо нея не можеше да направи така, че да смята живота си за важен. Докато за тези мъже, които вървяха и пееха, да си човек, беше от значение. Утре животът щеше да има смисъл, той вече имаше смисъл, техните надежди му придаваха смисъл.
— Идваш ли с мен, или ще ме чакаш в някое бистро?
— Пак ли ще държиш реч? — попита тя.
— Да. Обещах на другарите.
Насред площада, кацнал на една естрада, Готие вече говореше. Около него сигурно имаше смълчано пространство, но ние бяхме твърде далеч и думите му се губеха сред нестихващата глъч на тълпата.
— Какво разправя? — попита Мадлен.
— Не знам.
— А ти какво ще им кажеш?
— Ела и ще чуеш.
— Не — каза тя, — ще те чакам тук.
Облегна се на едно дърво и свали обувките си. Отдолу се показаха чорапите й, осеяни с дупки и розови петънца — за да спре пускащите се бримки, тя ги боядисваше с лак за нокти.
— Може да не свърши бързо — казах.
— Все ми е едно.
Пред нас премина кохорта от деца, всички с червено шалче около врата и червена барета на главата; последваха ги група жени, които пееха с мелодията на детска песничка: „Ларок на позорния стълб“. Знамената плющяха над главите ни — трикольорите се смесваха с червените стягове; на всички парижки кръстопътища бяха издигнати естради и между дърветата се полюляваха гирлянди — 1936. 14 юли 1936 година. Как се движехме с високо вдигнати чела! Вярно, не всичко бе спечелено, имахме още много да вършим, но за първи път бяхме успели да обединим всички сили на надеждата, без да се делим на партии. Сякаш беше вчера. Той цепеше през тълпата. Радостта издуваше сърцето му, искаше му се да я изкрещи — своята радост, тяхната радост.
„Другари.“ Говореше. Сам изобретяваше думите, които произнасяше, а те ги чуваха не с ушите си, а с душите си. Говореше за себе си, а те го приветстваха — защото говореше и за тях. Говореше за огромната добра воля, която се бе родила във Франция и щеше да се разпространи по света; обещаваше им, че ще успеят да наложат на цялата земя своите мирни методи. Защото главно за нас, другари синдикалисти, главно за нас този ден е ден на триумф. Постигнатите от нас резултати са само начало. Но това, с което се гордеем и което ни позволява да се надяваме на най-доброто, е фактът, че ги постигнахме чрез чисто професионални стачки. Говореше и думите му не бяха нито молби, нито заповеди, а песен, празнична песен. Чрез неговата уста всички пееха в хор. Сякаш всеки от нас не заемаше свое място на земята; сякаш всеки не беше за другия препятствие, не съществуваше само за себе си, до другите, но завинаги разделен от тях — друг. Пееха за магията на свободата, за силата на братството и за върховната слава да си човек. Скоро войната, насилието, произволът ще станат невъзможни; самата политика ще бъде ненужна, защото хората вече няма да бъдат разделени, защото ще има само едно-единствено човечество. Там, в това скорошно бъдеще, виждаха голямата надежда, помирението на всички хора, свободно признали свободата на всички.
— Дай ми бележките си — каза Готие. — Искам да пусна речта ти в „Профсъюзен живот“.
— Страхотно добре говори — поздрави го Лоран.
Бломар постави ръка на рамото му.
— Това е колега от печатницата.
— И вие говорихте страхотно — обърна се Лоран към Готие. — Вие ли пишете в „Профсъюзен живот“?
— Той го ръководи — каза Бломар.
Усмихваше се. Беше щастлив. Знамената плющяха, тълпата пееше; и колегите от печатницата, другарите от профсъюза, тези, които мълчаха, тези, които говореха, тези, които ръководеха движението, тези, които бяха редови членове, всички го тупаха по раменете, всички се тупаха по раменете и си стискаха ръцете. Нашият празник. Нашата победа. Спомняше си друга тълпа, в метрото на детството му, и старата миризма на угризението. С това бе свършено. Без угризения вдъхваше мириса на мастило и прах, мириса на пот, мириса на труд; без угризения вървеше покрай голите стени, гледаше газомерите и заводските комини, защото отвъд умората и сивите хоризонти тези мъже знаеха как да наложат волята си и животът им не се състоеше от глухо вегетиране — те сами си избираха съдба; а той общуваше с тях, изпълнен с гордост, и си мислеше: аз съм един от тях.