— Забавих се. Много ли ти доскуча?
— Не — каза Мадлен. — Виждах те там как ръкомахаш.
Бе стояла права, облегната на дънера на дървото. Хванах ръката й. И точно в този момент се появи ти — държеше Пол за ръката; на бялата ти блуза кървеше алена значка; бузите ти блестяха от възбуда.
— Търсихме те навсякъде — каза Пол.
Ти му хвърли гневен поглед, после погледна Мадлен, която несръчно се опитваше да пъхне крака си в обувката. Запознах ги.
— Слушахме речта ти — каза Пол иронично.
— Така ли? Там ли бяхте?
— Да. — Той сви рамене. — Като че ли Франция би могла да отдели съдбата си от съдбата на останалия свят!
Исках да отговоря, но ти ме прекъсна нетърпеливо.
— Няма да висим тук цял час.
— Изморително е да стоиш прав — каза Мадлен.
Ти я изгледа високомерно.
— О, аз не съм изморена.
Тръгнахме след черния поток, който се оттичаше безредно между окичените със знамена къщи. Улицата бе осеяна с хартии, флагчета, значки, позиви. Седнахме на един кръстопът, където бяха изнесени маси и народът празнуваше. Сервитьорът постави на масата ни три бири и една лимонада със сироп от нар — Елен обожаваше тези напитки с невъзможни цветове.
— Тия глупаци, дето са се разпели — каза Пол. — Въобразяват си, че ще си направят едно малко удобно гнезденце насред Европа. Закътано, обезопасено, с Пиренеите на юг и линията Мажино на север. А в това време фашизмът тропа на вратата ни. При това добре знаят, че не можем да се затворим вкъщи.
— Така е — съгласих се. — Но като начало не е зле да спечелим играта вкъщи.
Замълчахме. Мадлен слушаше акордеона и се усмихваше. Елен люлееше краката си напред-назад като разсеяна ученичка. Нямах желание да продължавам спора. Прекрасно знаех, че Франция не е сама на света. Аз също не бях сам. Но бях успял да си създам живот без компромиси, без привилегии, в който да не дължа нищо никому и който за никого да не бъде извор на нещастие. Усмихнах се на Мадлен. На лицето й бе изписано спокойно блаженство. Със сигурност не й давах много от себе си, но тя и не искаше повече, не би знаела какво да прави с него. Не можеше да живее по друг начин, освен като се носи по течението, и най-добрите моменти от съществуването й в крайна сметка бяха тези, които прекарваше с мен. Чувствах се отговорен единствено за себе си и приемах тази отговорност със спокойно сърце — бях такъв, какъвто желаех да бъда, животът ми не се различаваше от това, което възнамерявах да направя от него. Така си мислех, докато ти наблюдаваше през масичката лицето, което не бях избирал, моето лице.
— Естествено, вие не знаете да танцувате.
— Знаех, но ме е страх, че съм забравил.
— Би трябвало да опиташ — каза Мадлен.
Тя разглеждаше Елен без враждебност, без симпатия, оглеждаше я веднъж завинаги, за да не трябва повече да я мисли.
— Да опитаме — казах.
Прегърнах Елен; всичко бях забравил, но трябваше само да се оставя да ме води, тя умееше да танцува за двама.
— Коя е тази с вас? — попита ме тя.
— Една приятелка.
— И тя ли се занимава с профсъюзните ви работи?
— А, не. Те я отегчават не по-малко от вас.
— С какво се занимава тогава?
— С нищо.
— С нищо? — Погледна ме така, сякаш ми търсеше сметка. — Защо излизате с нея?
— Защото я харесвам.
— А тя?
— И тя ме харесва — отвърнах малко сухо.
Замълчахме.
— Странно ми беше да ви видя на естрадата преди малко — каза тя.
Усмихнах се.
— Сигурно много ви отегчих.
Тя ме погледна сериозно.
— Не. Опитах се да разбера. Интересно ми беше това, което казахте за свободата.
— Кой знае — казах. — Това може би е начало. Може би социалните въпроси ще ви увлекат.
— Бих се учудила. — Тя се огледа. — Разбира се, когато се намираш така, в тълпата, усещането е силно — пееш, вървиш заедно с другите. Но щом спреш, мисля, че се чувстваш отвратен, като след пиянство.