— Вярно е — казах. — Но политическата работа, профсъюзната работа няма нищо общо с тези манифестации.
Тя се замисли.
— Знаете ли кое ми хареса в речта ви? Вие като че ли мислехте, че хората съществуват един по един, всеки за себе си, а не само в големи маси.
— Масите се състоят от хора, които съществуват един по един. Не бройката е важна.
— А! Наистина ли го мислите? — каза тя и лицето й светна. — Пол сякаш винаги смята, че сме само мравки в мравуняка. И в такъв случай всичко, което правим, което чувстваме, има толкова малко значение! Наистина не си струва да се живее.
Тя танцуваше с отхвърлена назад глава, русите й коси свободно се вееха около слабото й лице; сияеха на слънцето, бялата й блуза също искреше от светлина. Но това, което й придаваше блясък повече от косите й, от детския й тен или от синевата на очите й, бе този витален плам, който я тласкаше към бъдещето. Погледът й се спираше на челото ми, на небето, претърсваше хоризонта, за да изтръгне всичките му обещания, краката й потръпваха в сдържан порив. Светът пред теб бе толкова обширен, една толкова прекрасна плячка. Сега вече няма бъдеще и светът все повече избледнява. Очите ти са затворени, образите се въртят в кръг в изпълнената ти с шум глава, така както кръвта тече от сърцето ти към сърцето ти. Дори когато клепачите ти се повдигат, образите остават там вътре, очевидни и инертни, като в сън, и вече не се отличават от теб. Светът губи своята плътност, потъва в теб, смалява се, докато накрая се превръща в тази слаба светлина, треперлива, гаснеща светлина. Бъдещето се сковава в неподвижността на мига. Скоро няма да има друго освен съвпадащо със себе си настояще; няма да има време, няма да има свят, няма да има никой. Ти танцуваше, притисната към мен, и между нас вече се тъчеше връзката, която ме вплита в твоята агония. Вече неволно бях влязъл в живота ти, за да мога един ден да остана все така пряко волята си сам пред вратата на твоята смърт.
Музиката спря. Елен хвърли опечален поглед към украсената с гирлянди естрада.
— Колко жалко! Толкова ми се искаше още да си поговорим!
— След малко пак ще танцуваме.
Тя раздразнено сви рамене.
— Престава да е интересно, когато все се прекъсваме.
В гласа й се долавяше властно приканване, но аз се направих на глух. Върнахме се на масата. Мадлен разговаряше с Перие; добре се разбираше с него, усмихваше му се. Харесвах тези нейни усмивки, с които рядко ме удостояваше. Би могла да е очарователна, ако по-охотно оставяше лицето си да засияе. Имаше нещо привлекателно в бавните й жестове, в мекото й тяло и отнесения й поглед въпреки затворената й физиономия.
Елен обра със сламката розовите капчици, увиснали на ръба на чашата й.
— Ще поискам още едно — каза тя.
И отново заклати крака с нахален и отегчен вид.
— Решихме да отидем да обядваме четиримата — обяви Мадлен. — Ще дойдеш ли?
— Разбира се, че ще дойда. Къде отиваме?
Не беше въпрос, на който можеше да се отговори лесно. Мадлен реагираше болезнено на атмосферата в заведенията; в някои от тях се чувстваше беззащитна, като подгонено животно; в други, по-милостиви, забравяше за миг страха, който й вдъхваше светът. Заехме се да обсъждаме въпроса. Елен мълчеше демонстративно. Бяха й донесли втора лимонада. Потопи сламката в розовата течност и захвана да прави мехурчета. После внезапно се изправи.
— Обещахте ми още един танц.
Станах на драго сърце и известно време танцувахме мълчаливо; после тя внезапно простена:
— Ох! Как ме боли глава!
Спрях.
— Искате ли да седнете?
— Бихте ли ми донесли хапче калмин?
— Веднага.
Тръгнах, тичайки. Първата аптека, на която попаднах, беше затворена; наложи се да отида до кметството. Доволен бях, че мога да направя на Елен тази малка услуга. Исках да направя нещо за нея, но усещах, че и най-малкият жест от моя страна ще ме подложи на определен риск.
Оставих три хапчета калмин на масата. Елен седеше сама пред четири празни чаши.
— Къде са другите?
— Отидоха да запазят маса. Казаха, че ако не побързаме, няма да намерим места никъде.
— Накъде тръгнаха?
— Към „Демори“, на улица „Брока“.
— Толкова далече! — възкликнах. — Ами да вървим и ние. Няма ли да си изпиете хапчето?
Тя се поколеба.
— Вече не ме боли толкова. Бих предпочела да изчакам малко.