Тръгнахме весело по улиците, където дневната горещина избледняваше и омекваше. Това, че така непредвидено останахме само двамата, не ми беше неприятно, напротив. Опитвах се да отговоря колкото можех на въпросите й — тя ме засипваше с въпроси, ще речеш, че ме вземаше за Господ Бог.
— Общо взето — каза тя, — за какво живеем?
Влязохме в „Демори“. Отидох до дъното на салона. Мадлен не беше там, нито Пол.
— Сигурна ли сте, че срещата ни е тук?
— Ами да — отвърна Елен.
— Не изглеждате много сигурна…
— Съвсем сигурна съм — увери ме тя и се отправи към една маса. — Трябва само да седнем и да ги почакаме.
— Да — казах, — едва ли ще се забавят.
Елен опря брадичка на дланта си.
— Обяснете ми — подзе тя. — Защо живеем?
— Не съм Евангелие — казах леко смутен.
— Да, но вие знаете защо живеете. — Тя разтвори пръстите си като ветрило и внимателно ги заразглежда. — А аз не знам.
— Положително има неща, които обичате, неща, които желаете…
Тя се усмихна.
— Обичам шоколад и хубави велосипеди.
— Това е по-добре от нищо.
Тя отново загледа пръстите си и изведнъж придоби тъжен вид.
— Когато бях малка, вярвах в Бог, беше чудесно. Нещо се изискваше от мен, във всеки миг. Тогава ми се струваше, че трябва да съществувам. Беше необходимост.
Усмихнах й се със симпатия.
— Знаете ли каква ви е грешката? Представяте си, че причините да живеете ще ви паднат наготово от небето. А всъщност ние трябва сами да си ги създадем!
— Но ако знаем, че сами сме си ги създали, няма да им вярваме. Ще е вид самоизмама.
— Защо? Няма да ги създадем ей така, от въздуха. А по силата на любов, на желание. Тогава създаденото се изправя пред нас солидно, реално.
Докато говорех, поглеждах към вратата. Започвах да се безпокоя. Цялата тази история ми изглеждаше малко съмнителна. Защо не бяха почакали десет минути? Мадлен не изпадаше в паника при най-малкото закъснение.
— Странно е, че ги няма — казах. — Питам се дали не сте объркали нещо.
— Не съм — отрече тя нетърпеливо. — Сигурно са се поразходили, преди да дойдат, нищо повече. — Отново ме погледна в очите. — Как можеш да измъкнеш от себе си добри причини да живееш? — каза тя. — След като в крайна сметка умираш.
— Това не променя нещата.
— Според мен това променя всичко — каза тя и ме изгледа любопитно. — Значи, ви е все едно, че един ден няма да ви има, че дори няма да има никой, който да мисли за вас?
— Ако съм живял, както съм искал, какво ме е грижа?
— Но за да е интересен, животът трябва да прилича на изкачване. Преминаваш през една площадка, после през втора, и през трета, и всяка води към следващата. — Тя сви рамене. — А ако, като стигнете върха, всичко се срине… значи, е било абсурдно от самото начало. Не намирате ли?
— Не — отвърнах разсеяно.
Не ми се говореше вече; наистина се разтревожих.
— Вижте — казах, — ще взема едно такси и ще обиколя ресторантите, за които стана дума одеве. Вие стойте тук. Ако дойдат, кажете им, че ще се върна след четвърт час.
Тя ме погледна хитро.
— Минаваме и без тях.
— Сигурен съм, че нещо грешите. Вероятно ни чакат на друго място.
— Нека си чакат — каза тя раздразнено.
Станах.
— Не го мислите.
— Мисля го, и още как.
— Е, аз пък не.
— Хубаво. — Тя ми хвърли победоносен поглед. — Във всеки случай няма смисъл да ги търсите. Няма да ги намерите.
— Защо?
Тя облиза устните си.
— Изпратих ги на другия край на Париж.
Погледнах я неразбиращо.
— Казах им, че внезапно сте си спомнили за една среща, че трябва да отидат да запазят места в ресторанта и че ние ще отидем там.
— Кой ресторант?
Тя се огледа.
— Друг един.
Притесних се. Твърде много хора се отнасяха с Мадлен безцеремонно. Точно затова държах никога да не проявявам непочтителност към нея.
— Защо сте направили тази глупост?
— Исках да разговарям с вас.
— Е, поговорихме си. Кажете ми къде ни чакат и да побързаме.
Тя поклати глава.
— Няма да ви кажа.
— Но това е нелепо. Нали не мислите, че ще разговарям с вас насила!
Тя стисна устни, без да отговори. Изправих се.