— Щом отказвате да ми кажете, прибирам се вкъщи.
Физиономията й се вкамени.
— Прибирайте се, щом искате.
— Разваляте вечер, която можеше да е приятна.
— Да бе! — Тя сви рамене ядосано. — Достатъчно скучно беше преди малко.
— И за да не ви е скучно, не се поколебахте да отровите деня на трима души? Вие сте гадна малка егоистка.
Кръвта нахлу в лицето й.
— Доставя ми удоволствие да ви дразня. Толкова сте жесток с мен.
— Не съм жесток. Не искам да се забърквам с вас.
Бутнах вратата на бирарията и забързах към спирката на моя автобус; тя ситнеше до мен.
— Заради онази грозна женичка ли е всичко?
Задъхваше се от ревност с безсрамие, от което се разсмях вътрешно. Никога не бях срещал жена, толкова неспособна на женски хитрини.
— Мадлен няма нищо общо.
Вярно беше, нямахме трайна връзка. През някои периоди се виждахме всеки ден, после Мадлен изчезваше за няколко седмици. Откровено споделяше с мен любовните си разочарования. Ако излизах с жена, ако се влюбех, щях да й го кажа, без да се смутя.
— Освобождавам ви от задължението да ме изпращате — казах аз.
Ускорих ход. Най-просто щеше да е да разкажа цялата история на Мадлен. Тя лесно се обиждаше за дреболии, но ако внимавах и успеех да пощадя чувствителността й, бе способна да преглътне каквото и да е.
Излязох на площад „Гоблен“; изнесените пред кафенетата маси стигаха чак до уличното платно; лампионите бяха запалени, под дърветата се поклащаха японски фенери. Чух зад себе си задъхано гласче.
— Почакайте ме.
Обърнах се. Ти се доближи до мен и ме погледна. Гледаше ме с особена, загадъчна настойчивост. Имах чувството, че ме пресъздаваш с очи — вече не бях сигурен кого виждаш. Пое си дъх.
— Ще ви кажа къде са. Изпратих ги в „Пор Салю“.
— Не е далече — казах. — Хайде, елате, да побързаме, не сме закъснели много.
— Не ми се идва.
Ти ми подаде ръка и ми каза, свела глава:
— Довиждане. Извинете ме.
А аз усетих в ръцете си голямо желание да те прегърна, да те притисна до сърцето си; за ръцете ми жестът изглеждаше толкова лесен — лесен да се направи, лесен да не се направи, прозрачен и еднозначен жест. Но задържах ръцете си до тялото. Един жест — и Жак бе мъртъв. Един жест — и нещо ново се появяваше на света, нещо, което бях създал и което се развиваше извън мен, без мен, повличайки със себе си непредвидими лавини. „Той ме прегърна.“ Вече провиждах в очите ти собственото си убягващо лице; в какво ли би се превърнало в сърцето ти непрозрачното събитие, с което можех да натоваря миналото ти? Равнодушно ти стиснах ръката; оставих те да си тръгнеш сама по празничните улици; не знаех, че плачеш. Аз също си тръгнах, като все още се смятах за сам и изпитвах смътно съжаление. Сякаш целувките, които не ти бях подарил, не ни занитваха един за друг по-сигурно от най-пламенните прегръдки; по-сигурно от целувките, които няма да ти подаря, от думите, които вече няма да ти кажа и които ме свързват с теб завинаги, с теб, моя единствена любов.
IV
Елен се протегна; беше се свила на топка пред камината и пламъците изгаряха лицето й. Ивон шиеше със сведени очи; иглата се забиваше с механична равномерност в коприненото парче плат с цвят на малина. Унилият сив ден се разстилаше по прозореца на стаята. „Ето на̀, — помисли Елен. — Онова чувство. Пак ще ме обземе.“ Ръката й стисна златистата обвивка и между пръстите й потече сок.
— Не обичам неделите — обяви тя.
— Аз да — каза Ивон.
Неделя, понеделник… едва ли имаше разлика. В неделя оставаше вкъщи, но продължаваше да шие; никога не спираше да шие. От пепелта се чу кратко сухо изпукване.
— Спомняш ли си — каза Ивон — първия път, когато пекохме кестени, какви експлозии бяха!
— Да — потвърди Елен. — Хубаво си прекарвахме — добави тя с носталгия и пъхна машата в горещата пепел. — Мисля, че са готови.
В съседната стая някой извика:
— Ивон!
— Идвам — каза Ивон.
Остави работата си, направи гримаса и излезе от стаята. Елен обели един кестен и налапа кръглото топче. Пръстите й миришеха на изгорели дърва, на мандарина, на тютюн; хубава миризма — кестенът хрупаше между зъбите й, беше топло. „Всичко това съществува“, каза си тя. Но не беше вярно; около нея имаше само пустота. „Ето на̀. Пак го изпитвам. Как мразя да страдам.“ Затвори очи. В съседния апартамент по телевизията пееха: „Всички пътища са покрити с камъчета, всички пътища са покрити с тъга“. Елен не се опитваше да се бори, нямаше смисъл. Само една година; дните, в които съм го виждала, може да се преброят на пръстите ми. А сега само той съществува.