— Знаеш ли какво искаше? — каза Ивон през смях. — Искаше да й изсекна носа. Решила е, че ако извади ръцете си изпод завивката, ще получи пристъп на паника.
Елен стоеше с лице, обърнато към пламъците, за да не забележи Ивон влагата в очите й.
— Не би трябвало да й отстъпваш.
— А! Това са й единствените удоволствия.
— Единственото й удоволствие е да те тормози. След като не е по-болна от теб и мен.
— Все пак сигурно не й е много весело.
Ивон отново взе работата си. Елен постави в скута й шепа кестени.
— Великолепни са — каза Ивон. — Хрупкави, леко прегорели. Точно каквито ги обичам. — Хвърли бърз поглед на Елен и каза с назидателен тон: — Никак не умееш да се възползваш от малките радости на съществуването.
— Идиотка! — каза Елен.
Ивон положително бе отгатнала; но нямаше да задава въпроси; умееше да вижда, да разбира и да мълчи; с нея човек се чувстваше в безопасност.
— Сигурна съм, че пак няма да спиш цяла нощ — каза Елен с някаква злоба в гласа.
— Щом се налага — каза Ивон и повдигна бухналата лъскава дреха. — Роклята на шаферката трябва да е с буфани. Ще си я бива сватбата. Жалко само, че на младоженката стомахът й е под пъпа.
— Под пъпа ли?
— Толкова е слаба, че й падат дрехите. Натъпкана е с гума навсякъде около бедрата и корема.
— Ще има малка изненада за младоженеца — каза Елен.
Ивон се разсмя.
— Ако знаеш колко женици са пълни с изненади. Когато предаваме бална рокля, често предаваме и гърдите заедно с нея.
Иглата се забиваше в подгъва, излизаше, забиваше се, свят да ти се завие. Никога, никога. Никога няма да ме обикне.
— Знаеш ли — каза Ивон, — не че те гоня, но ако искаш да си у Пол в шест часа…
— Колко е сега? — попита Елен.
— Точно шест.
Елен се прозя.
— Ще тръгна полека-лека.
Пол. Животът ми, истинският ми живот. Вече нямам живот. Само това отсъствие. Няма да го видя още много и много дни. А той не мисли, че няма да ме види; не мисли, че не ме обича. Всичко около него е запълнено. Аз не съществувам за него. Не съществувам изобщо.
— Горкият Пол — каза Ивон, докато усърдно вдяваше иглата си.
— Защо горкият Пол? — попита Елен и се изправи. — Той си е много добре. — Облече мантото си, наведе се над Ивон и я целуна по черните коси. — До утре. Ще бъде в „Биар“ в шест часа.
— До утре. Хубава вечер — пожела й Ивон.
Хубава вечер. Би трябвало да се засрамя. По цяла нощ втренчена в тази розова одежда, с лудата, която стене в съседната стая. Елен ускори ход. Странно: Ивон не правеше нищо друго, освен да шие, да бели картофи и да се грижи за една мнима болна. И все пак животът й не изглеждаше абсурден, дори бе някак приятно да мисли, че Ивон съществува точно такава, каквато е, сведена над работата си в уединението на стаята си. „Аз ли съм виновна, че животът ми е нелеп?“ Моят живот. Вероятно би било достатъчно да кажа с убеждение: това е моят живот. Но Елен не можеше вече да го каже, не искаше. А никога няма да имам друг живот. Никога. Никога.
— Закъснях малко — извини се Елен.
— Няма нищо — каза Пол. — Кафето е още топло. — Той освободи креслото и го доближи до печката. — Седни тук.
Напълни една чаша и я подаде на Елен.
— Отлично кафе правиш — каза Елен. — Истински домошар си.
— Ами да, тази, която ще се омъжи за мен, ще е сключила добра сделка — каза Пол и седна на подлакътника на креслото.
Тя опря глава в хълбока му. Върху чугунения кюнец съхнеха кърпи за нос. Върху печката мъркаше чайник с вода.
„Горкият Пол“, помисли Елен разчувствано. Би трябвало да съм по-добра с него. Горкият миличък Пол.
— Ще видиш как ще ти направя едно прекрасно апартаментче — каза Пол. — Ще ти измайсторя голяма работна маса от хубаво здраво дърво и библиотека за книгите ти. Ще закачим акварелите ти на стената. Ще стане страхотно.
— Толкова си мил — каза Елен.
Обичаше да усеща тази ръка, която се плъзгаше по косите й в бавна и еднообразна ласка.
— Ще купя палатка и през лятото в неделите ще ходим на къмпинг.
— Толкова си мил — повтори Елен.