Пред очите й кротко преминаха картини на скромно щастие: чистичката стая, говеждото, което къкри сред малките лукчета, киното със сладоледа „Ескимо“ през антракта и онези лилави и жълти букетчета, които носят вкъщи в неделя върху багажника на мотора. Беше неделя и се правеха неделни планове.
— Добре ли си? — попита Пол и притисна Елен до себе си.
— Добре съм — отвърна тя.
За миг си представи чернокосата глава над високата яка на пуловера. „Той е някъде. В този момент съществува някъде, от плът и кръв.“ После образът се разсея. Мечта без всякаква тежест. Съществуваше само тази ръка от плът, която нежно докосваше тила й; устните, които целуваха бузата й, слепоочието й, ъгълчетата на нейните устни. Елен се почувства обгърната от сладка бледа пара; затвори очи. Отдаваше се без съпротива на това очарование, което полека я превръщаше в растение; сега беше дърво, голяма сребриста топола, чиито мъхести листа потрепваха на летния бриз. Една гореща уста се притискаше към нейната, през блузата й една ръка галеше раменете й, гърдите й, хладката пара около нея ставаше по-плътна. Усети, че костите и мускулите й се стопяват; плътта й се превръщаше във влажна и гъбеста пяна, гъмжаща от тъмен живот; хиляди бръмчащи насекоми я пронизваха с медените си жила. Пол я вдигна на ръце, постави я на леглото и легна до нея; пръстите му тъчаха на корема й гореща туника. Тя пое дъх с усилие; едва дишаше, потъваше в сърцето на нощта, губеше почва под краката си; лежеше със затворени очи, парализирана от тези парещи копринени мрежи, струваше й се, че вече никога няма да се изкачи на повърхността на света, че завинаги ще остане затворена в лепкавия мрак, завинаги, като тъмна и лигава медуза, полегнала върху ложе от омагьосана коприва. Отблъсна Пол с две ръце и се изправи.
— Остави ме — каза.
Скочи от леглото, без да го погледне. Бузите й пламтяха. Приближи се до огледалото. Лицето й бе зачервено, косите й разрошени, блузата й омачкана. Ужаси се от образа си. Извади от чантата си гребен и пудра. Сърцето й продължаваше да бие ускорено и тялото й все така гъмжеше от ухолазки. Стресна се — Пол се бе приближил до нея и обгръщаше с ръка раменете й.
— Защо не искаш? — попита той.
Зададе въпроса с ясен глас, гледаше я право в лицето с бистрите си очи; тя отвърна глава.
— Не знам.
Пол мило се усмихна.
— Но вече не си малко момиче. От какво се страхуваш?
— Не се страхувам — каза Елен.
Освободи се от прегръдката му и започна да реши косата си.
— Напротив, страхуваш се — каза Пол и нежно я хвана за раменете. — Естествено е. Жените често се страхуват първия път. Чудно ми е, че ти, която си толкова смела, също се боиш.
Той гледаше Елен озадачено. Тя продължаваше мълчаливо да се реши. Как можеше той да обсъжда тези неща толкова спокойно? Въпросите му я смущаваха не по-малко, отколкото ако бе поискал от нея да се съблече гола пред него.
— Между двама ни има достатъчно доверие и приятелство, за да не се притесняваш — каза Пол.
— Да — съгласи се тя.
Не знаеше какво да му каже. Какво общо имаха доверието и приятелството с тази ембрионална самота, чийто тревожен спомен тялото й помнеше добре?
— Тогава? — каза Пол.
Вече отпускаше ръце. Естествено, след като тя мълчеше, той мислеше, че е прав. Тя се стегна.
— Тогава — каза тя ядно, — тогава просто нямам желание.
Пол не се предаваше; бузите му леко се зачервиха.
— Не е съвсем вярно — каза той.
Елен се позасмя.
— Виж сега, може би аз знам по-добре.
— Аз също знам — каза Пол.
Елен пламна — той имаше уши и можеше да преброи ударите на сърцето й, имаше очи и ръце…
— Ти просто веднага се стягаш — продължи той. — Но ако се отпуснеш…
— Естествено, когато някой ме опипва, това ми действа — каза Елен и взе да заеква от яд. — Не съм от лед, но това не значи, че имам желание да си легна с всички гамени, които ме опипват в кината.
— Защо ми говориш с такъв тон? — каза Пол. — Мисля, че би било добре веднъж да поговорим по този въпрос.
— Но няма какво да се говори — възрази Елен и овладя гласа си. — Да речем, че ме е страх. Идиотско е, знам, но имай малко търпение, все ще ми мине.
— Голям си инат! — каза Пол.
Целуна я в ъгълчето на очите. Тя стисна устни; не искаше нито да го удари, нито да се впие в устата му, нито да заплаче; но имаше нужда да напрегне всичките си мускули, за да прогони бурята, която бушуваше в нея.