— Да излезем — каза тя.
— Както искаш — съгласи се Пол.
Послушно я последва по стълбите. За пореден път се примиряваше с това, че не я разбира; лесно се примиряваше. Елен го погледна със злоба, която веднага се превърна в покруса. Тя самата не се разбираше. На улицата не беше нито хладно, нито топло, хората вървяха нагоре-надолу по булеварда с морна крачка; човек би казал, че под кожата им е точно като навън — нито хладно, нито топло. Елен се чувстваше сива и ронлива отвътре. В прегръдките на Пол щеше да бъде защитена от блудкавата влага на тази неделя. Защо го бе отблъснала? Този прилив на тъга в гърлото й, тази топка в стомаха й, сухотата в устата й не бяха нищо друго освен желание.
— Виж — каза Пол. — Ще ти предложа нещо. Защо не се оженим ей сега, веднага?
— Да се оженим ли?
— Ами да — каза Пол.
За миг Елен остана като зашеметена. Тази женитба беше нещо като Коледа, бе част от някаква митология; обсъждаха я сериозно, но никой не вярваше истински в нея.
— Но къде ще живеем?
— У нас. Ще се оправя. Няма причина да оставаш у семейството си до пролетта. — Той стисна ръката на Елен. — Бедното ми момиче, разбирам защо си нервна. Това твоето не е живот.
Тя му хвърли яден поглед. Изпитваше желание да му изкрещи: не бъди толкова мил; изпитваше желание да издере румените му бузи, за да престане с тази своя абсурдна доброта. Беше толкова глупаво — той я обичаше, тя не го обичаше; а този, когото тя обичаше, не обичаше нея.
— Това няма да промени кой знае какво — каза Елен. — Като се има предвид, че е изключено да работя в онази клетка. Докато не се нанесем в истински апартамент, ще съм принудена да прекарвам дните си на улица „Сен Жак“.
— Много ще промени — възрази Пол.
— Няма да те виждам повече от сега.
— Но отношенията ни ще са съвсем различни.
Елен се зачерви от унижение и гняв. „Той мисли, че ми трябва мъж. И че няколко хубави любовни нощи ще ми върнат душевното равновесие.“
— Казах ти, че нямам нужда от тези отношения — каза тя предизвикателно.
— Добре де! — каза Пол. — Нали не възнамеряваш да останеш девствена цял живот?
— Да не мислиш, че си само ти на света? Че само с теб мога да спя?
Пол я погледна с упрек.
— Виж, Елен, ако преди малко съм бил несръчен, прости ми, но не се дръж така неприятно. Добре знаеш, че всичко, което искам, е да бъдеш щастлива. Да си говорим като приятели.
Беше несправедлива, беше лоша, знаеше го. Но искаше да размъти тези бистри води. Той беше прекалено сигурен, че го обича. Нейна ли беше грешката? Все едно, той положително грешеше, след като толкова яростно й се искаше да му причини болка.
— Щом ще е като приятели — каза тя, — защо постанови, че трябва да спя с теб?
— О, стига — прекъсна я Пол нетърпеливо.
Тя доволно се усмихна; трудно бе да го ядоса, но понякога успяваше.
— Не се шегувам — каза тя. — След като искаш да говорим, да говорим сериозно. Защо?
— Мислех, че ме обичаш — иронично каза Пол.
— А ти? — попита тя.
— Какво аз?
— Ти обичаш ли ме?
Той сви рамене.
— Какво искаш от мен? — каза той. — Що за идиотски въпроси?
— О, знам — сопна се тя. — Знае се, че се обичаме. От толкова отдавна се знае! Направо е скандално да се опитваш да разбереш какво означава това.
— Изглежда ми ясно — каза Пол.
— Не и на мен — възрази Елен и го погледна предизвикателно. — Ще се убиеш ли, ако умра?
— Не ставай дете — каза Пол.
— Няма да се убиеш — отсъди Елен. — А ако трябваше да избираш между мен и политическата ти работа, кое би избрал?
— Елен, казвал съм ти сто пъти, че моята работа, това съм самият аз. Не мога да избирам да не бъда това, което съм. Но такъв, какъвто съм, те обичам. Имам само едно желание — всичко да деля с теб.
— Полезна съм за твоето щастие — каза Елен, — но не съм ти необходима, за да живееш.
— Необходим ли е някой на някого? — попита Пол. — Човек продължава да живее.
— Да бе, живее — каза Елен.
Пол смяташе връзката им за много силна, това бяха годините на общата им младост, единодушното им възмущение от посредствеността, приятелството на готовите им да се слеят тела. Но любовта беше друго нещо. Беше проклятие.
— Доколкото знам, ти не си романтичка — каза Пол. — Какво искаш? Да ни се разтупва сърцето, когато се срещнем, да си разменяме кичури коса?