— Лесно ти е да се подиграваш — възмути се Елен. — Приятно ни е заедно, не се отвращаваме физически един от друг и ти смяташ, че това е любов.
— По-добре си го кажи — каза Пол. — Мислиш, че вече не ме обичаш.
В гласа му се долавяше гняв. Елен замълча, внезапно изгубила кураж.
— Не знам — прошепна тя.
Погледна Пол уплашено. Ами ако го изгубеше? Само него имаше на света; какво щеше да стане с нея без него?
— Е? — подхвана той. — Скучно ли ти е с мен?
— Не, разбира се — каза Елен.
— Неприятно ли ти е, като те целувам?
— Не, разбира се — повтори тя.
— Тогава?
Минаваха през парка на Обсерваторията. Тънък пласт кал покриваше студената земя, няколко листа висяха по дърветата.
— Тогава? — повтори Пол.
— Държа на теб — каза тя вяло.
— Но ще ти е тъпо да прекараш живота си с мен?
Пол се засмя. Притеснено му беше, но въпреки всичко все още вярваше, че става дума за превземка на капризно момиченце. Тя толкова често го бе обиждала без причина.
— Мисля, че бракът няма да ми приляга — обяви тя.
— Преди час заедно крояхме планове — каза Пол.
— О, трудно е човек да спори с теб — каза Елен по-агресивно, отколкото искаше. — Изглеждаш толкова сигурен в себе си. Не ме питаш често за мнението ми.
— Обикновено не се колебаеш да го изразиш, без да те питам — каза Пол и погледна Елен неуверено. — Сърдиш ми се — добави той с помирителен тон. — И говориш каквото ти дойде на ума само за да ми стане неприятно.
— Но казвам истината — каза Елен. — Толкова ли необикновено ти се струва това, че не умирам от желание да се омъжа за теб?
Пол спря и постави ръка на парапета, който ограждаше парка.
— Значи, е истина? — попита той. — Не ме обичаш.
Тя не отвърна.
— И си ме лъгала през цялото време — каза той.
Говореше с уверения и рязък тон, който използваше само в политическите спорове; чертите му се бяха втвърдили. Елен внезапно се уплаши; той вече не й принадлежеше; стоеше там, пред нея, и я съдеше.
— Не съм лъгала — каза тя. — Обичам си те.
Хвърли му умолителен поглед; толкова зле се бе държала с него! Щеше да умре от срам, ако той си дадеше ясна сметка за това.
— Не си играй с думите! — повиши тон Пол. — Трябваше да ме предупредиш, че между нас има недоразумение.
— Но аз се опитвах — каза Елен.
— Опитвала си се! Вдигаше ми нелепи слугински скандалчета, но не благоволи да поговориш с мен честно.
Очите на Елен се напълниха със сълзи — той като че ли наистина я презираше; дали и друг път я бе презирал, без тя да разбере? Внезапно й се стори, че той се бе оставял толкова охотно да бъде манипулиран само от снизхождение.
— Страх ме беше, че ще се разсърдиш — каза тя нажалено.
— Елен! Даваш ли си сметка какво говориш?
Наистина я презираше; очите му бяха потъмнели, вече не виждаше ясно в него; подлудяваха я всички тези мисли в главата й, които не знаеше как да овладее. Елен се разплака.
— О! Недей да цивриш — каза Пол.
Тя прехапа устни; беше изиграла сцена на разглезено дете; нима не беше способна да говори с него като равна с равен?
— Истината е — каза тя, — че не си задавах въпроси за чувствата си. Бях свикнала с мисълта, че те обичам.
— И как забеляза, че не е вярно?
Тя нямаше сили да издържи погледа му.
— Постепенно — отвърна неопределено.
Той хвана ръката й и каза:
— Друг ли обичаш?
Сега той четеше в нея; нещата се развиваха много бързо, тя вече не знаеше какво да измисли, щеше да го изгуби, не искаше да го изгуби…
— Кой е?
— Няма друг — каза Елен.
Той сви рамене.
— Не искаш да ми кажеш?
Какво трябваше да каже? Никога не бе подозирала, че толкова държи на Пол! Никога не й се бе струвал толкова непрозрачен, толкова реален.
— Както и да е — каза Пол. — Довиждане.
Обърна се и преди тя да успее да го задържи, си беше излязъл. Тя се затича след него.
— Пол!
Той се обърна.
— Какво искаш?
Стоеше пред него като вкопана. Бе смаяна, искаше да го запази; искаше да продължи да я обича без надежда за взаимност. Не съществуваха думи, с които да изрази това.
— Е, хубаво! Когато се решиш да говориш, обади ми се — каза той и се отдалечи.