Потръпна. „Къде отиват?“ Излизаха от ресторанта. Отново се запромъква след тях. Да го вижда, да го следва — това създаваше връзка между него и нея. Ще вървя подире им цяла нощ. Гърлото й се сви. Бяха се приближили до входа на метрото и си стискаха ръцете. Мадлен заслиза по стълбите, Бломар се обърна и си тръгна.
Елен се скри зад един фенер, за да го пусне да мине; нямаше желание веднага да наруши самотата му. Сам. Съществуваше само за себе си. „Какво ли става в главата му?“ Вървеше по-бързо, отколкото когато се държеше за ръка с Мадлен, с по-тежка крачка. В този миг бе наистина такъв, какъвто беше; изумително бе да го усеща как съществува в абсолютната си истина.
— Добър вечер — каза Елен.
Докосна ръката му. Той се обърна.
— Какво правите тук?
— Вървях след вас.
— Отдавна ли?
— Цяла вечер вървях след вас.
Тя се усмихваше; трудно й бе да говори, да се усмихва, докато това лице я пронизва право в сърцето. Никога не си спомняше съвсем точно този едновременно дистанциран и дружелюбен поглед.
Той я изгледа колебливо.
— Искали сте да ме видите?
— Да — каза тя. — Трябва да говоря с вас. Да идем у вас.
— Щом искате.
Тя тръгна до него мълчаливо. Не след него — до него. Преди малко се рееше в оставената от него бразда, несъстоятелна като сянка; сега беше там, наистина; улиците бяха влезли в собствения й живот. Той самият я покани да се качи по стълбите, по които се бе промъквала като натрапница.
— Ето, значи, къде живеете — каза тя.
— Да. Това като че ли ви учудва.
Той се усмихваше. Когато мислеше за него, той й изглеждаше без възраст, лицето му бе строго и окончателно. Забравяше ироничното пламъче в очите му, подвижните му ноздри и сдържания плам, който понякога му придаваше толкова младежки вид. Бломар се приближи до камината и разрови с машата червенеещите се главни върху решетката.
— Стоплете се. Изглеждате премръзнала.
— Добре ми е — каза тя.
Неговата стая. Гледаше килима, покрития с хубава щампована кувертюра диван, запълнените с книги рафтове и странните картини, закачени по стените. Имаше вид на толкова тотално отговорен за себе си човек, че като че ли нищо не можеше да го сполети по случайност. Но и не си го представяше да избира придирчиво мебелите си. По-скоро имаше чувството, че дрехите му, обстановката, в която живееше, ястията, които ядеше, му принадлежаха открай време.
— Е? — каза той и я погледна любопитно. — Какво има?
— Ами ето! — Тя се поколеба за миг. — Скъсах с Пол.
— Скъсали сте? — каза Бломар. — Искате да кажете, че сте се скарали?
— Не. Наистина е край — каза тя.
— Защо? — попита Бломар.
Беше там, седнал срещу нея. Тя вече изобщо нямаше желание да му разказва историите си. Той беше там и нищо друго нямаше значение.
— Не го обичам — каза тя.
— Сигурна ли сте?
— Напълно.
Той малко притеснено бе навел глава към огъня. Мислеше за нея, за себе си. Тя вече нямаше нужда да мисли за нищо; спокойно се оставяше в ръцете му, без угризения, без грижи.
— А той какво казва?
— Не е доволен — отвърна Елен.
— Той ви обича. — Бломар погледна Елен. — Дори да не сте влюбена в него, това причина ли е да късате?
— О, нямам нищо против да го виждам — каза Елен. — Само не трябва повече да става дума за женене, нито… нито за чувства — добави тя.
Замълчаха.
— Искате ли да поговоря с него?
— О, не — каза Елен. — Няма за какво да се говори.
— Какво мога да направя тогава? — попита Бломар.
— Нищо — отвърна Елен. — Нищо не може да се направи.
— В такъв случай защо сте тук?
— Исках да знаете — каза тя.
Бломар помръкна.
— Сърдите ли се, че дойдох? — попита тя.
— Струва ми се, че от това няма особена полза.
— Естествено. Никога не ви се струва полезно да ме виждате.
Бломар безмълвно зарови с машата в жарта. Говори на себе си. Казва си разни неща в главата си. Толкова незнайни неща под черните му коси, които би било толкова приятно да докосна.
— Знаете ли, аз изчислих. Виждаме се около три часа месечно. Това прави една двеста и четирийсета част от съществуването ви.