— Двайсет пъти съм ви обяснявал…
— Причините ви не струват — каза Елен и извърна глава. — Ако се боите да не се привържа към вас, вече е сторено.
Той отново замълча; гледаше огъня с непроницаемо изражение.
— За какво мислите? — попита тя.
— Мисля, че вече не трябва изобщо да се виждаме.
Елен се вкопчи в облегалката на креслото.
— Но аз няма да го позволя — каза тя, обзета от ужас, който сякаш изтръгваше вътрешностите й. — Всеки ден ще ви чакам на излизане от печатницата, ще ви следвам по улиците, ще…
— Не, нищо подобно няма да направите — каза той. — Добре знаете, че по този начин няма да получите нищо от мен.
Очите на Елен се изпълниха със сълзи.
— Но защо? — попита тя. — Защо?
— Защото не ви обичам — твърдо каза той.
— Знам, че не ме обичате, и не ми пука — извика тя яростно. — Не искам от вас да ме обичате.
— Но Пол ви обича — каза той. — А Пол ми е приятел. Освен това съществува и Мадлен. Тя ще бъде нещастна. Тя има нужда от мен.
— И аз имам нужда от вас — каза Елен с ридание в гласа.
— Не. Вие имате нужда от развлечение. Ще ме забравите много по-бързо, отколкото си мислите.
Говореше с неумолимо изражение; две къси отвесни бръчки придаваха твърдост на челото му, гласът му бе спокоен. Истинска скала.
— Не е вярно — каза тя. — Никога няма да ви забравя. Само че на вас ви е все едно. Ако не ви се мяркам пред очите, колкото и да съм нещастна, съвестта ви ще е чиста. — Елен се задави от гняв. — Мръсен лицемер — добави тя.
— Сега трябва да си вървите — каза Бломар.
Тя го погледна предизвикателно и ръцете й стиснаха още по-силно облегалката на креслото.
— Няма да си вървя.
Той стана.
— Тогава аз ще си тръгна.
— Ако направите това… — тя се задушаваше, — ще изпочупя всичко, ще разкъсам всичките ви книжа.
— Тук няма нищо ценно — каза той. — Приятно прекарване.
Взе палтото си, отвори външната врата; тя се втурна след него.
— Не — извика тя, — не. Върнете се!
Заслиза по стълбите след него, но той имаше дълги крака и бягаше бързо. Тя се задъхваше. Той вече изчезваше в тълпата минувачи, после сви зад ъгъла.
— Ще види той — каза тя. — Ще види.
Захапа кърпичката си. Нищо нямаше да види, нищо лошо не можеше да му направи, беше извън обсега й. Опря се на един фенер. Струваше й се, че ще падне на тротоара, че ще й прилошее от бяс.
Мразя го. Скочи в един автобус. Никога, никога, никога няма да ме обикне. Страданието беше там, сладникаво до погнуса. Не искаше да затъва в този хладък клей. Пол ви обича. Да не би да си мислят, че съм обречена да спя с Пол? Ще видят те. Това поне можеше да направи — да си причини болка. Ще ми се съвсем да изпадна и когато след година ме срещне на някой ъгъл, да му кажа: „Ела, скъпи!“, а той да възкликне: „Ах, това сте вие!“. Погледна предизвикателно някакъв мъж на средна възраст, седнал срещу нея. Мъжът я загледа и тя отвърна очи. Страхлива съм. Но ще събера кураж. Имате нужда от развлечения. Ще види как ще започна да се развличам! Ще се напия до смърт и ще се хвърля под автобуса. И Пол ще му каже: „Снощи Елен се хвърли под един автобус“. Да го видя каква физиономия ще направи.
Елен слезе от автобуса, влезе в едно кафене и се отправи към телефонната кабина. „Ало, може ли да се обади Петрюс?“
От другия край на жицата се чуха гласове, после шум от стъпки. Ако не е там, ще телефонирам на Франсис, на Турниел, на който и да е идиот. Все ми е едно.
— Ало?
— Ало, Елен се обажда.
— Я гледай! Мислех те за умряла. Не е хубаво така да зарязваш приятелите си. Какво става с теб?
— Искаш ли да излезем тази вечер?
— Искаш да излезеш с мен?
— Умирам от скука. Искам да се напия — каза Елен.
Пауза.
— Най-добре ела да се напиеш вкъщи — предложи Петрюс. — Имам хубаво порто и плочи.
— Дадено — каза Елен. — Идвам.
V
Моята единствена любов. Наистина ли си ти? Може ли да кажа и: ти си тук? Някой е тук и това си ти. От час насам в нея има промяна, като че ли нещо я боли. Диша по-начесто и вените й прозират през бледата й като папирус кожа. Не си избирала това — това хъркане, потта по челото, виолетовите вълни, които прииждат към лицето ти, мириса на смърт, който вече се процежда от тялото ти. „Изборът е мой.“ Чий беше изборът? Седнала срещу мен, разчорлена и бяла, ти наивно смяташе, че си тук цялата; но аз знаех, че в същото време си и другаде, в далечното бъдеще. Коя от двете ви трябваше да предпочета? Предавах те, каквото и решение да вземех.